Режисьорът НИНА НАЙДЕНОВА пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за своята постановка „Бал с маски“ от Джузепе Верди, историята около политическото убийство на „Чаровния крал“ Густав III, скандала с цензурата, фокуса на режисьора не върху политическата алегория или любовната трагедия, а върху прошката като основен акцент в сценичния разказ; гениалността на Верди в йерархичната подредба на етичните теми, метафората на бала с маски и ролята на маската, артистите срещу политическото статукво с посланието за един по-хармоничен свят; изкуството на търсенето, изграждането на образ спрямо цялата концепция, органичното партньорство, стремежа към вокална и артистична убедителност и уникалност, творческото движение от детайла до онази харизма на изкуството, която не може да се обясни с думи…
„БАЛ С МАСКИ“ – опера от Джузепе Верди, съвместна продукция на Държавна опера Варна и Държавна опера Пловдив, диригент Павел Балев, режисьор Нина Найденова, сценограф и костюмограф Мира Каланова, хореограф Анна Пампулова. Предпремиера 16.05.2026. Премиера 25.08.2026, Опера в Летния театър, ММФ „Варненско лято“
– Госпожо Найденова, след поредицата успешни варненски постановки и великолепния „Фалстаф“ с Кирил Манолов през 2023 година, сега подготвяте двете премиери за XVII издание на фестивала „Опера в Летния театър“ – „Дон Карлос“ и „Бал с маски“ от Джузепе Верди, втората с предпремиера на 16.05.2026 година. „Бал с маски“ – едно много „оперно“ заглавие, доколкото става дума за основания през 1792 година от крал Густав III оперeн театър, сега Шведската кралска опера.
– Вълнуващо и предизвикателно е да работя във Варненския оперен театър и да прибавя към неговия богат и разнообразен репертоар ново заглавие със сценично решение, което да заинтригува публиката, а и колегите така, че да съпреживеят един творчески акт като процес. Процес, който им дава различна гледна точка към темите на деня ни. Благодарна съм на директора Даниела Димова за доверието и на всички колеги за съпричастността в това да открием заедно вибрациите на нашето представление.
Да! „Бал с маски“ на Верди респектира с биографичния разказ за един емблематичен владетел на Европа, управлявал Швеция във втората половина на XVIII век. Густав III е останал в историята освен с показното му убийство и с това, че е бил един от най-големите меценати на изкуството за времето си, човек на перото, прокарал идеите на Просвещението. Изкуството е обгръщало мисълта му, живота му, амбициите му. Превърнал е двора на монархията в културен център, а изкуството – в държавна политика. По негово време Швеция процъфтявала чрез културата. Точно този просветен абсолютизъм, обаче, е разгневил политическата класа – членовете на парламента, които считали, че тяхната власт е застрашена от монарха, почитател на изкуството и хуманността. Достатъчен мотив, за да се обединяват в заговор за показно убийство. Обичан и подкрепян от хората на изкуството, „Чаровният крал“, както наричали Густав III, не съзрял опасностт и не обръщал внимание на опозицията. Напротив – продължавал да ограничава пълномощията на депутатите, което още повече сплотило съзаклятниците. Вечен сякаш политически конфликт за влияние и надмощие. Демонстративното публично убийство на Густав III не къде да е, а в неговата духовна и емоционална обител – оперния театър, който сам е построил, му придава ореол на исторически мит. А балът с маски в същата тази опера се превръща в метафора за вечната двуполюсност в тълкуването на смисъла на живота – през неговата „театралност“ от една страна и през неговата реалистична болезненост – от друга. През изкуството или през политиката и интересите на силните на деня. И тук „маската“ играе важна роля – затвърждава прикритата самоличност, прикрива намеренията, но и собственото самосъзнание и принадлежност към идеология или престъпна алчност, скрива собствените амбиции, страст и цели. И Операта, като огледало на житейската философия, съвсем логично оголва тези конфликти, залегнали в драмата на Йожен Скриб, която предхожда операта на Джузепе Верди.
– „Бал с маски“, Джузепе Верди, високата оперна класика – политически трилър с любовна драма по действителен случай, както бихме се изразили днес. Кои препратки към съвременността ви изкушават в този благодатен за интерпретации сюжет?
– Верди избира за драматургична рамка глобалната картина на политиката и интересите на силните на деня, в същато време остава верен на оперното кредо да вълнува и чрез най-човешките, най-емоционалните, най-интимни страсти. В „Бал с маски“ Верди разкрива чрез езика на музиката изключително богата образност и всеки един от персонажите изразява своето кредо под емоциите на бушуваща страст, провокирана от любовта, властта, предателството, приятелството, каузата и още други… Тоест тук, в това заглавие, режисьорът има богат избор за интерпретация на теми, които засягат и съвременния зрител. Известно е, че изкуството изостря важното и провокира размисли. Лично за мен този размисъл по време на анализите на произведението, изместваше фокуса ми между темата за политическата алегория и/или любовната трагедия. Това, което обаче най-вече ме плени и считам за вечно актуално е силата да простиш и да надвиеш обсебващата те страст в името на… Именно затова обединих темите в един сценичен разказ, в който говоря за Драмата на морала и почтеността.
– Цензурата, както е известно, принуждава Верди, вместо истинските, да използва други имена, така че в операта крал Рикардо, верният му приятел, след това и негов убиец Ренато и колебаещата се между дватата Амелия изживяват моралната драма на своите прототипи. На кои моменти в тази драма се опира режисьорската Ви концепция?
– Верди композира „Бал с маски“ в бурни политически времена. „Бал с маски“ е цензурирана, защото сюжетът ѝ представя убийство на монарх – тема, която през 50-те години на XVIII век е била политически взривоопасна. След атентата срещу Наполеон III в оперния театър Неапол, където трябвало да бъде премиерата на „Бал с маски“, се опасявали, че операта може да подтикне към подражание или да се тълкува като политическа провокация. Цензурата изисква от Верди да се премахне убийството на владетеля, да промени мястото на действието и да смени имената на персонажите. Разразилият се скандал кара Верди да направи някои промени, но да не приеме изцяло наложените му забрани. Тази история е още едно доказателство как неизменно изкуството се свързва с актуалните теми на деня и как то, отразявайки проблемите на времето, настройва вибрациите на зрителя, формира отношението му към важните теми, провокира освен естетическо удоволствие и размисъл…
Според мен Верди налага и своя гениален код към ситуацията в посока баланс между политиката и личното, човешкото. Верди имплантира в политическата алегория гениални ансамблови сцени, които разкриват най-интимните, но и най-мощните човешки вълнения за силата на страстта, за приятелството и за прошката. Всъщност „убиецът“ е и най-добрият приятел, изневярата е само в страстта и копнежа по другия и може да се приеме за невинна, а прошката е онази, която обобщава всичко. Прошката обединява хората, персонажите на едно друго ниво. Прошката, която надскача, изтрива темата за властта и надмощието. Всъщност гениалността на Верди е именно в йерархичната подредба на тези етични теми, така че в съзнанието на публиката да остане и да резонира именно онази хармония, която дава „прошката“ – гениален финален ансамбъл в операта.
– Освен изключителната музика на „Бал с маски“, какво още направлява решенията Ви в изграждането на оперния спектакъл?
– Музикалната тематичност на тази опера на Верди е изключително категорична, още в самото въведение ясно са очертани две теми – темата на заговорниците и темата на привържениците на графа /краля/. Темата на заговорниците е с ясен и накъсан щрих, в динамика пиано, а тази на привържениците е в легато и изразена мелодичност, което подчертава хвалебствените слова и изразна същност. Тази музикална опозиция ми даде и най-естествения драматургичен ход за обособяване на конфликта в произведението, а именно: „Политиката и интереса“ срещу „Изкуството и отношението към красивото, хармоничното в живота“. Човекът и неговите измерения израстват в идеята за категорично съпоставяне между образа на политика и образа на артиста в най-глобалното му измерение. Образът на привържшениците в сценичния разказ се превръщат в групов образ на артиста. Артистите, които градят своя свят, този който е различен от реалния свят на властта, на заговорниците. Артистите са част от алегорията за бала, за маската, за различния от реалността опоетизиран свят на емоциите и хармонията. Всичко онова, което заговорниците целят да разрушат. Именно на този фон личните страсти изпъкват още по-силно, а зрителят следи интригата не кой ще излезе с превес в конфликта, а как личната драма стига до прошката – фокуса на нашето представление.
– Очакванията от един „Бал с маски“, който по начало предполага мащабност, зрелищност и въобще всякакви изненади, са още по-големи от екип с такива именити творци, като диригента Павел Балев, режисьора Нина Найденова, сценографа и костюмографа Мира Каланова, хореографа Анна Пампулова. Как отделните творчески намерения се събират в общата енергия на постановката?
– Постановъчният екип е с едни от най-интересните личности в нашия театрален и музикален контекст. Всички те са творци, които търсят дълбоко и искрено темите и тяхната изразност, като налагат безкомпромисния си професионализъм и високи критерии. В сценографското решение с Мира Каланова търсихме „театралността“ буквално. Изградихме пространство от две огледални сцени, където се преплитат суровата реалност и нейният контрапукт – сцена за визиони, в която изплува мечтата, но избуяват и пъклените планове, ревността и човешките терзания. Сцените за размисъл и внушения се редуват в една многоплановост, която внушава идеи. Костюмът също е решен в неговата контрастност и класичност от времето на XIX век, но и от времето на античността, в която са ситуирaни балът и образът на артиста. Античността ни служи като метафора за вечността на проблемите, темите и човешките вълнения.
Анна Пампулова е в основата на сценичния разказ с изразността на пластиката и танца, имплантирани в груповия образ на артиста. Хореографският език на Анна Пампулова предава и онази нотка модерност, която в абсолютен синхрон с цялостната визия създава внушението за силна театралност, изчистена от излишни и самоцелни ефекти. Теодора Георгиева, диригент на хора, успява да намери и различната характерност на груповия образ като звук, щрих, нюанс. Твърде сложна задача. За Павел Балев мога да кажа, че работата с него е винаги висш професионализъм, често наситен с информация, която обръща прочита и извежда драматургичния анализ на съвсем друго ниво. Една пауза в музиката при Балев може да говори толкова много, колкото и цяла музикална тематичност. Като режисьор с този екип се чувствам сигурна и окрилена. Иска ми се процесът на търсене да не спира с премиерата, а да продължава и в живота на представлението – от вникването в детайла до онази харизма на изкуството, която не може да се обясни с думи.
– Важен елемент от Вашия режисьорски стил е задълбочената работа с певците, от които изисквате емоционална откровеност и интелектуална дълбочина на превъплъщението. Как се справят солистите?
– „Посвещаването“ като процес е една от най-трудните задачи пред всеки артист. Да можеш да се „потопиш“ в океана от информация, да изградиш образ спрямо цялата концепция, да партнираш органично, да намериш своята си убедителност и уникалност вокално, артистично и най-вече в симбиоза, това е много дълъг, много искрен процес. Всъщност изкуството се крие точно там – в дълбокото, в терзанията на търсенето, в собствената отдаденост, в посвещаването на онова, което се предава във времето – от емоционалната ангажираност на авторите, от историческите събития и биографии до темата, която да звучи актуално и тогава, и сега, и утре. Като режисьор полагам неистови усилия да убедя своите артисти, че това, което правят на сцената, не е имитация на чувства, мизансцен – илюстрация на патосните „заготовки“-щампи в операта, а е отговорност към автора и към неговата публика.
Често задавам въпроси на колегите как биха се чувствали, ако са на мястото на зрителите и виждат на сцената имитация, наиграни чувства, фалшива изразност. Не оправдавам артистите, които не влагат максимума от себе си. Разбирам, че много са ангажирани, влизат от заглавие в заглавие и се „спасяват“, като се оставят на рутината и собствената си самоувереност, която рядко подлагат на съмнение. Но да бъдат „изпяти“ образите не е достатъчно. Изискванията са много, много над перфектното дори изпяване. Всички го знаем и всички някак си го оставяме на заден план. Ето с това не се примирявам. В българската оперна практика липсва онази школа, която дава професионална увереност на артиста в посока актьорска задача. Критерият и вкусът също са важни и те също трябва да бъдат изградени. Темата е дълга и с основополагащо значение. В нашия „Бал с маски“ се стремим да вложим онази пределна искреност, която не може да не вълнува. Всеки член на изключително богатия певчески и артистичен състав внася свой различен нюанс в цялостния сценичен разказ и това заслужава да се види.
– Има още два важни момента в тазгодишната, пета поред постановка на „Бал с маски“. Освен че в историята на Варненската опера това е първата съвместна постановка с Пловдивската опера, отбелязваме и 70-годишнината от първото представяне на това заглавие на оперната сцена във Варна. „Бал с маски“ през 1956 година е дело на творци с принос в развитието на българското оперно изкуство: диригента Емил Главанаков, режисьора Николай Николов, художника Мариана Попова, хореографа Пенка Стойчева и певците от златното поколение Тодор Костов (Рикардо), Михаил Зидаров (Ренато) и Лиляна Анастасова (Амелия).
– Всяко време има своите теми на деня и своите артисти. Предаването на послания се случва спрямо житейския контекст, в който се намираме и ние артистите, и нашата публика. Историята на един оперен театър винаги респектира със своите емоционални натрупвания и своите артисти. Убедена съм, че нашата постановка също ще остави следа с имената на Валерий Георгиев, Свилен Николов, Иво Йорданов, Пламен Димитров, Линка Стоянова, Йоана Железчева, Даниела Дякова, Ирина Жекова, Александрина Михайлова, Гео Чобанов, Евгени Станимиров и всички останали колеги, между които и много млади и нови имена. А в премиерата през август ще посрещнем и голямото сопрано Красимира Стоянова.
Радвам се, че двама от най-видните наши ръководители, чиито институции се развиват видимо – Даниела Димова, директор на ТМПЦ Варна и Диан Чобанов, директор на Държавна опера Пловдив, си подадоха ръка, за да реализират съвместно продукцията на „Бал с маски“. Освен че по този начин се преливат артистични сили от единия и другия театър, многократно ще се умножи и публиката на представлението. Многократно ще се въплъти в реалността и темата на „Бал с маски“ за артистите, които се обединяват срещу политическото статукво, за да докажат, че може да има един по-хармоничен свят за живеене.
ДОЦ. Д-Р НИНА НАЙДЕНОВА е един от водещите оперни режисьори в България. Нейни постановки се играят с успех в оперните театри в страната и в задгранични гастроли в Испания, Португалия, Италия, Германия, Франция, Швейцария, Австрия, Холандия, САЩ, включително във важни музикални центрове като Фестшпиле Залцбург, Рим, Кан, Брюксел, Цюрих, Ню Йорк, Атланта, Чикаго и други. Поставя мащабни оперни проекти на Античния театър в Пловдив, включени в програмата на Пловдив – Европейска столица на културата 2019. Работи с изтъкнати солисти като Хосе Кура, Алберто Газале, Хуи Хе, Кристиан Бенедикт, Ана Лукреция Гарсия, Доната Ломбарди, Витория Йео, Кирил Манолов, Марияна Пенчева, Камен Чанев и др.
Специализира оперна режисура в операта LA SCALA, Милано. По програма на ЕС „Еразмус” специализира и семиотика на киното в института IULM, Милано, Италия. Защитава докторска дисертация в областта на музикалната семиотика. Завършва с магистърска степен оперна режисура в НБУ. Има две специализации в областта на артмениджмънта – „Американски театрални модели на управление” и „Управление на културни институти“. Работила е от 1997 до 2011 като режисьор и главен режисьор в Държавна опера Стара Загора.
От октомври 2013 г., Нина Найденова е директор на Държавна опера – Пловдив, където успешно развива творчески програми за приобщаване на нови и млади публики, за популяризиране на българската оперна култура и за интегриране на съвременни тенденции и технологии в музикално-сценичните жанрове. Ръководи организационния комитет на оперния фестивал на Античен театър с международно участие «OPERA OPEN», създател е на редица платформи за култутура – „Изкуство в тишина“, „Опера Бутик“, „Графити опера“ и образователната програма за деца „Госпожа Опера”. Участва в редица международни конференции свързани с управление на изкуството. Реализира като мениджър знакови проекти през 2019 година в рамките на „Пловдив – Европейска столица на културата“.
Носител е на награда “Пловдив” 2015, 2019 за музика и почетен медал от МК за заслуги към културата на името на Борис Христов. Член е настоятелството на Медицински университет Пловдив и Обществен съвет на НУМТИ Пловдив.
Преподавател в Нов Български Университет от 1997 година, където води курсове в областта на оперната режисура, актьорското майсторство, управление на културни институти и семиотика на изкуствата.
