Какво знаете за младото поколение български поети, които въпреки всичко не се отказват от това да развиват литературата, а и културата в нашата мила родина? В техните стихове едва ли ще намерите „сложни конструкции и тежки метафори“, но за сметка на това има много от „човешките неща, за които сме искрени“, както казва днешният ни събеседник Александър Арнаудов. Той е програмист, поет и един от редакторите на онлайн списанието „Нова асоциална поезия“. Не можем да пропуснем факта, че между всичките си занимания той успява да вмести и диджейството на тематичните партита с музиката на Тейлър Суифт в клуб „Грамофон“, за което казва, че е „чисто и просто за удоволствие“.
Но да започнем отзад напред. Александър Арнаудов е роден и израсъл в София. Самият той споделя, че литературата е с него още от ранна детска възраст. За него тя е онова нещо, което му „помага да не „превърта играта“ и да бъда част от социума по по-пълноценен начин.“ Естествено тази любов към четенето и писането дава и своите плодове – днес той има две издадени стихосбирки: „Дъно в небето“(2019 г.) и „Биография на бездната“(2022 г.), както и отличия в редица литературни конкурси.
Учудващо, Александър успява да съчетае две коренно различни области – програмирането и литературата. Противно обаче на очакването да сподели как между двете няма допирни точки, той казва:
„Естествено, че се припокриват. Може би има много хора по света и в историята, които са далновити, но литуратурата също си е занаят. Например, когато съм бил дълго на почивка и много време не съм пред компютър, не се занимавам с ежедневната си работа, ми трябва време, за да вляза във форма. Абсолютно същото е и с литературата. Ако не поддържаш дълго време писането и езика, похватите и изказа, които искаш да имаш, закърняват.“
През 2018 г. на пазара излиза и първата стихосбирка на Александър – „Дъно в небето“, която той описва, смеейки се: „много хубава корица, много хубаво заглавие, но не много хубава книга“. Ако се разровите за нея може да откриете различни отзиви, от които особено силно се откроява един на поетесата Ива Спиридонова, която пише: „Сърцето му е дете, което най-добре знае как се умира.“ Това изречение няма как да не породи учудване, особено предвид, че говорим за 21-годишен младеж тогава. Затова тук някак на място дойде и въпросът: „Какво е за Вас смъртта?“, а отговорът беше също толкова откровен и реалистичен, колкото е и самият Александър: „Смятам, че смъртта е една натурална част от живота, от която не бива да се страхуваме и не бива да виждаме като нещо лошо.“
Младият поет продължи с това, че смъртта е една от онези теми, от които се опитваме да предпазим децата, както и че има един наложил се стериотип за младите поети, че пишат само „депресивни текстове“, след което сподели:
„Изкуството не идва от това, че животът ни е щастлив, а от моментите когато не се чувстваме цели и когато се случи нещо, което да доведе до разрив в нашето емоционално развитие. От такава гледна точка смъртта е нещо, за което трябва да се говори и за което трябва да имаме разбиране като хора, за да можем да не бъдем толкова привързани към всичко във физическия и материалния свят и да балансираме с едно съзнание, което се доближава до реалността.“
Александър Арнаудов е от онези поети, които не спестяват нищо. Стиховете идват от душата му, което ги прави и толкова откровени. Всъщност той е до болка откровен, затова когато го попитах „Ние ли сме дъното на небето?“, той отговори като че ли леко развеселено: „Да, всички сме едно едно дъно“. Човекът е това небесно дъно, със своето его и вяра, че светът е само за него:
„всеки един от нас си вярва в даден момент, където егото ни превзема и смятаме, че ние сме целия свят и всичко се върти около нас. Честно да си призная и при мен е така. Опитвам се да си боря с всякакви комплекси и негативни страни в сянката на човешкото. Всеки един от нас се бори с тези работи и единственият начин, по който можем да ги победим, е когато назовем тези лоши неща с истинските им имена и тогава вече спират да имат сила над нас, и над живота, който водим.“
Е, понякога отчаянието и депресията може да е това, от което се ражда нещо красиво. Това, което е тук и сега създава един спомен, който написан остава в нашата лична биография. Това прави и Александър Арнаудов, с втората си стихосбирка. Всички онези неща, които са му се случили в тийнейджърството и университетските години, той пише и събира в една обща „Биография на бездната“, която се явява отпечатък, важен за самия него:
„Много е важно, лично за мен, да имам такъв образен отпечатък, а не за тези, които четат книгата. Да мога да си припомням какво е било моето състояние на тази възраст и да мога да го използвам като трамплин за бъдещия мен и да знам, че като се обърна всичко тук вече ще е решено, почувствано, пречувствано, изживяно, неизживяно и няма да имам нужда да се връщам към някакви минали травми от ранните си години.“
Александър говори с огромно вълнение за „Нова асоциална поезия“ и работата си в изданието, което далеч не се ограничава само до литературата, макар тя да е негов двигател: „Смятам, че сме стигнали до момента, когато включваме други изкуства, работим със страшно много индивидуални самостоятелни артисти, певци, актьори, циркови артисти, музиканти.“ И това е така, а най-добрият пример са четенията на „Нова асоциална поезия“, които се провеждат на всеки два месеца и включват разнообразие откъм сценично представяне. Той самия през смях добави, че „това, което отличава нашите културни четения от останалите, е, че при нас е един голям цирк, където са включени абсолютно всички изкуства.“
Работата за „Нова асоциална поезия“ е много повече, защото хората, обединени, около списанието са една общност от „асоциални животни“(по цитат на Александър), които ясно се разграничават от заливащата ни отвсякъде популярна култура. Както каза самият той заяви: „всъщност ние сме асоциални сами по себе си, но това ни събира и ни прави едно цяло.“
И ако някой от Вас читателите е вече запознат с произведенията, които се публикуват в списанието със сигурност ще се запита: „Абе, кое ѝ е асоциалното, като се засягат толкова много обществени теми?“ и ще сте прави да се запитате това. Както всичко останало обаче и тук отговорът беше точен и ясен:
„Винаги се комбинира „асоциалното“ и „социалното“, високото и ниското, две неща, които се сблъскват. Само когато има конфликт, когато има борба между интересите на хората, идеологиите им, само тогава има развитие, защото всеки се старае да представи своята гледна точка.“
За последната част от интервюто може би и двамата нямахме търпение, защото след работата и духовното развитие, нямаше как да пропуснем и темата за забавлението, с което просто разпускаш от всичко останало. Както споменахме в началото Александър Арнаудов е и диджей на трибют-вечери в клуб „Грамофон“ Без ограничения в жанра музика, говорим за Бионсе, Артик Мънкийс, Хари Стайлс, Тейлър Суифт и други. Факт обаче е, че партитата с музиката на Тейлър Суифт, тези и на които той е диджей, са най-успешните засега: „За всеобщо щастие вечерите с музика на Тейлър Суифт са най-успешните ни до момента.“ Интересно и дори важно е да се отбележи, че идеята за тези партита тръгва точно от него: „Партитата с Тейлър Суифт са вече крайният формат на това, което започнах да правя като събития, когато живях във Великобритания. Там най-любимите ми партита са такива трибютни вечери, на които се пуска музика само на един артист. Когато се връщам в София ми липсва тази западна поп музика. Та си казах: „Защо и ние не започнем да правим такива вечери?“ И така той поставя началото на една от най-вълнуващите вечери, които се провеждат в столицата.
И въпреки, че Тейлър Суифт „не е любимият артист“ на Александър, той отблязва, че тя е един от тези артисти, за които вече си е проличало дали могат да пишат или не: „Това, което ме хвана е алтернативната музика – онези бавни, темпо песни, където наистина се вижда дали този човек може да пише текстове, или не.“ Той допълва и още нещо, което е свързано със значимостта на Тейлър Суифт за нашето поколение: „Това е много важно, че се случва в нашето поколение, защото тя е жена, доминираща бизнес, в който мъжете са по-вървежни.“ И говорейки за Тейлър Суифт, той изведе едно много важно заключение, което считам за есенцията на нашия разговор:
„Въпреки, че е мултимионер пее за много базови неща в музиката си, което от една страна звучи простовато, но това печели хората. Така е и в литературата. Всички можем да се самозабравим и да пишем много сложни конструкции, тежки метафори в стихотворенията си, но това, което печели публиката са човешките неща, за които сме искрени.“
