„В Париж младите хора правят кариера с помощта на жените, а жените – с помощта на старци.“ Оноре дьо Балзак
Естер умря през септември, Люсиен през юни.
Естер Гобсек, /„Величие и падение на куртизанките“ 1847, Оноре дьо Балзак/ зашеметяващо красива и опитна куртизанка, вършееща почти от дете из елитните парижански среди, случайно, среща беден, красив и амбициозен, но безкрайно посредствен и недостоен млад поет, който глупаво и всеотдайно люби, до последния си дъх.
Самоубийството, породено от любовна мъка, на Естер, силно разтърсва всички читатели с нежни и романтични сърца и крехка чувствителност към драматичните обрати. Напомня им за всички неприемливи, жестоки житейски истини, сваля им големите розови очила, с които упорито гледат на света и разпалва в тях толкова силно чувство на тъга и несправедливост, че повечето от тях затварят книгата с внезапен жест, гняв и разочарование. Затова, Естер умира през септември, а любимия й Люсиен след няколко страници, или половин година- тогава, когато читателя е готов отново да отвори книгата и приключи с историята.
„— Ако имах седем или осем милиона, щеше ли да се ожениш за мене?“
„— Какво дете си ти! Точно щях да ти кажа, че ако всичко бе свършено за мене, не бих искал друга жена освен теб…“
Естер наведе глава, за да не види той побледнялото ѝ лице и сълзите, които избърса. – „Обичаш ли ме?- запита тя, загледана в Люсиен с дълбока болка.“
Люсиен е млад, харизматичен, с нежно и поетично сърце, обожаван от жените до крайност, тъй че е немислимо да останат непокрити от изящната му личност върхове. Извисен и понесен в стремителен полет, от любовните криле на не една или две заможни дами, Люсиен бързо и трепетно лети към обещаващо бъдеще.
Но, не! Балзак е безпощаден и само няколко страници след неутешимата загуба на Естер, без да е достигнал висините на своето богатство и светло бъдеще, без особени почести или читателски сълзи, Люсиен излиза втори от романа, само-обесил се в затворническа килия.
Стигаме ли тук до извода, че по-страшна мъка причинява на мъжкото сърце усещането за сближаване с Темида, отколкото раздяла или смърт на любимата? По-страшен и неизбежен ли е съдът на Темида, отколкото този на съвестта? На съвестта, на чиято съвест трябва да лежи труп на всеотдайна любовница? По-неприемлива и тежка е загубата на репутация и празни мечти, отколкото загубата на любов…
Или да хванем Бел Ами/“Бел Ами“ 1885, Ги дьо Мопасан/, скитащият се по парижките улици, без нито едно су в джоба неудачник. Гладен и жаден прилазва от фуста на фуста, за да намери спасение от мизерния си живот.
Но, съгласете се, метафорично казано- едно е да убиеш някой, като му разбиеш копнеещото сърце, и съвсем друго е наистина да го убиеш. Както Лоран иска да убие Терез/“Терез Ракен“ 1868, Емил Зола/.
Материалната изгода подтиква главния герои да залюби жена, да убие мъжа ѝ, след това да убие самата нея… дори котарака ѝ, който котарак, навярно е имал шесто чувство, че ще загуби деветте си живота именно от ръцете на Лоран, и затова го гледа така втренчено и изпитателно през целия роман… 🙂
„Жената е добре подредена трапеза, на която мъжът гледа различно, преди да се нахрани и след това.“ Балзак
You can find this article in TheBlackcoffee.eu official partner of Cafe Arte
