Владислав Христов, Маслен нос, изд. Ерго, София, 2025
Естественият подбор адаптира живите организми към средата, която обитават. С промяната на средата се променят и нуждите на обитателите. Еволюцията не върви в някаква предварително зададена или определена посока. Някои от биологичните видове деволюират, т.е. вместо да развиват даденостите и заложбите си, определени качества и характеристики, те „тъпчат“ на едно място и дори се връщат назад, към предходни състояния. Някои видове губят способности и умения, които в определена среда са им били полезни. При нови условия на живот, когато вече нямат необходимост от тях, те се освобождават, в полза на новопридобити качества, а някои сложни характеристики могат да се загубят. Възниква въпросът дали това е деволюция, връщане назад към първоизвора и хаоса на битието или просто еволюцията си върши работата като намира нови пътища и средства за удовлетворяване на новите потребности?
Стиховете от новата книга с поезия на Владислав Христов обръщат внимание и на двата процеса: еволюцията в различни посоки, както за човека, така и в заобикалящия го свят; и деволюцията на различни равнища. В симбиотична връзка съществуват феномени и явления; човек и животно; природни стихии като Суша и Море; елементите на Земята, Водата, Въздуха, Огъня и т.н. В някои стихове границите са ясно очертани, но в други се размиват, избледняват или прекрачват:
…като дълга следобедна сянка
все по-плътна
все по-поглъщаща ни.
всичко започна…(с.57)
Или тук:
…когато птица лети упорито
над някой човек
човекът започва да се пита„
дали е жив или мъртъв
един креслив гларус пикира…(с.75)
Състоянието на съществуване между живота и смъртта, което може да бъде осъзнато или не, но винаги е чувствено, ефирно, грациозно, деликатно и дълбоко. Подобна ситуативна полюсност се усеща в цялостната морска атмосфера: двата лагера на туристите, хората от сушата и създанията на/от морето – рибари, капитани, гларуси и делфини, миди и водорасли. Читателят се оказва по средата на един свят, който е разделен на две половини; едновременно познат и свой, но и непонятен, чужд. На прага между стихиите, където в чудодейно единство и хармония съществуват обитателите им. Онези от брега и митологичните същества на морето.
…това парче дърво
беше готово да говори
аз човекът все още не бях
едно парче дърво (с.50)
И още:
…все още ни приемаше за човеци
такива каквито
ние отдавна не бяхме
труповете станаха…(с.60)
И още:
…някои умряха на сушата от задушаване
закопахме ги направо в пясъка…
нещо проблясна в дълбокото (с.59)
Животът като форма на смърт и Смъртта като форма на живот:
…но смърт отново ни беше отказана
ужасно чувство е това
да те лишат от край
какъвто сам си си избрал…
илинден мина без удавници (с.48)
Или епизодът със смъртта на делфина (с.49), превърната в туристическа атракция, или разпарянето на рибите, подредени като матрьошки една в друга, докато се стигне до последната, в която няма нищо (с.46), или другата форма на не-битие, което не може да бъде разграничено дали е живот или смърт (с.78). Пред читателя се разкриват екзистенциални въпроси, подложени на индивидуални размишления и философска дълбочина. Посоките на мисълта се разтварят в усамотението, но и в чувството за общност; в търсене на предизвикателства, но и в тишината на покоя. Екстремни преживявания, които се стоварват върху личността и разрушават из основи зоната й на комфорт; срещи със смъртта; необратими избори; погрешно взети житейски решения; рухване на смисъла и откриването на нов.
…все едно щяхме да живеем
в нов ледников период
в който вместо динозаврите
щяха да изчезнат хората
дойдохме облечени…(с.6)
Метафората на Брега като част от сушата – пристанище, но и място за молитва. Той е надежда за спасение, настояще и бъдеще, но и дом, защото „превръща всичко в минало“. Той е ориентир, защото в него е ехото, „забито като камък/край брега (с.36). Той е убежището на морските ветрове, които за рибаря са:
…все едно бяха чудовища
с които трябва да бъдем
много внимателни
мелтем бонети леванти…(с.28)
Маслен нос може да бъде обикновена локация, едновременно място на картата, но и куче, родено последно без надежда да оцелее. Приятел, който лае и върти опашка; копае дупка в пясъка за гроб; влюбва се в едно момиче; или е тъжен и „свежда мълчаливо глава“…Наситено чувство на осъзната индивидуалност, но и за принадлежност към цялото:
…накрая всеки остана
сам със себе си
ето сега
войната може да започне
в началото се разделихме на две…(с.25)
В стиховете от поетичната книга „Маслен нос“ на Владислав Христов няма главен персонаж. Или по-точно – всяко създание, природно явление, емоционално преживяване, размисъл или състояние – всичко се оказва Герой. Всеки стих е многопластова ментална и емоционална структура, която крие тайни. Всяко читателско наблюдение е едновременно вярно и погрешно; обективно и субективно, рационално и ирационално. В основата на подобни рефлексии е личната интерпретация, която се движи по екзистенциалната скала между еволюцията и деволюцията. И в оптималния си вариант се насочва към развитието, създаването и възхода.Тъй като човешката еволюцията е преди всичко смисъл. Цивилизационен етичен избор, който определя човека чрез силата на нравствения си заряд.
еволюцията ни връща назад
да си припомним
приматите роднини
и споровете за парче месо
мъжът излиза на лов
няма го с дни
с месеци с години
жените и децата
се въртят край огъня
неусетно остаряват
между грижи
и безгрижия
в днешно време е същото
има една-единствена разлика
мъжът не отива на лов
а на фронта
еволюцията ни връща назад…(с.26)
Авторът не дава готови отговори на въпроса, който поставихме в началото на този текст. Всеки един от нас трябва сам да стигне до своя отговор; да открие своето собствено съкровище. И общото решение за човечеството като сбор от изборите, които прави в резултат на еволюцията си…Или не.
Автор: Нели Лишковска
