Интервю на г-жа Лаура Сестини, собственик и главен редактор на италианския електронен вестник TheBlackcoffee, официален партнюр на Cafe Arté.
Борис Славчев живее в Рим, автор е на няколко късометражни и документални филма, два по-известни от които са „Наследството на Борис Христов“ и „Древноримският Пловдив„, късометражен документален филм, който съвсем скоро бе официално представен и в България. По повод последното издание на Международния филмов фестивал за археология, изкуство и околна среда във Флоренция, миналия март, се срещнахме младия български режисьор, присъстващ на фестивала с работата си върху град Пловдив (Филипопол), богат на археология и паметници, завещани от Източната Римска империя. „Древноримският Пловдив“ е интересен късометражен филм- тематично малко по-различен от предишните му късометражни филми. Реализиран е съвместно с българския предприемач Мирослав Стамов и неговата частна фондация „Рим“.
Какво ви привлече да се преместите в Италия ?
Когато завърших университета в София, бях убеден да остана в родината си, но след известно време разбрах, че трябва да натрупам опит и в чужбина, без да имам точна идея. Така че посетих много европейски страни, за да търся вдъхновение. Тогава избрах Италия, където се разбирах добре с хората, заради атмосферата, местата и начина на живот и виждане на света. За човек, който се занимава с „изкуство“ Италия е точното място.
Има голямо внимание към традицията, не е страна, която се втурва лудо към технологиите, както често се случва другаде, например в Германия, и както се опитват да направят и в България. Харесва ми, че все още използваме начини, които са работили дълго време, без внезапно да обърнем всичко с главата надолу. Важна е традицията. В България за около един век първо бяхме Царство, после дойде социализмът и накрая демокрацията, която промени всичко, остави традициите малко назад. За нас българите миналото има горчив вкус, всеки гражданин има връзки и спомени с миналото по различен начин, кой е за Царя, кой е за социализма. Малко за демокрацията, която донесе и много корупция. Георги Господинов, най-известният съвременен български писател, носител на наградата „Стрега“ и други литературни награди, написа книга именно на тази тема: сблъсъкът между миналото и съвременността. Според мен България се опитва бързо да върви напред, за да забрави миналото. Ето защо се озовах щастлив в Италия, първо с европейски доброволчески проект, близо до Падуа, където карах колело, слушах италианска музика и се чувствах като в 60-те години на италианската провинция, а след това в Рим, където „съжителстват“ заедно много векове история- от Римската империя до съвременното изкуство. В Рим има кино!
Гледал съм много италианско кино през годините, което много обичам, толкова много, че все по-малко оценявам американското кино. За съжаление моето разбиране на италианския език все още не е перфектно, губя част от езика във филмите, важен раздел за по-задълбочено разбиране на самото италианско общество.
За чужденец, трудно ли е да се живее в Италия?
Винаги съм се чувствал добре в Италия, никога не съм получавал расистки думи или подобни инциденти. Но това е двупосочна улица: ако сте чужденец и очаквате хората да ви приемат като такъв, тогава ще има спънки. Дойдох в Италия, за да живея като италианците, не искам да променям хората или страната. Обичам да се разхождам по улиците на Рим, да усещам духа му. Не мога да се чувствам италианец, не съм, но обичам да живея в Италия и се чувствам приет. Посещавах режисьорска академия в Рим, където бях единственият чуждестранен студент, имах езикови затруднения, понякога не разбирах шеги или може би не познавах известен актьор; Гледах обаче да не се затварям в подобни ситуации, а да се потопя в ежедневието. По-голямата част от чужденците създават общност със съседите си, в Италия има много българи и аз можех да направя същото.
Като директор в Италия с италиански, с български или международен екип работите?
Първият ми късометражен филм „Връзката”беше заснет с български екип и двама италиански актьори. Във втория „Пътят на Нико“, който ми коства две години работа, тъй като беше собствена продукция – и с пандемията по средата – работих с изцяло италиански актьорски състав и екип, където аз бях чужденецът. Считам и двете си творби за технически експеримент, както за работа с хора от различни националности, така и за тестване на моята „поетика“.
Първият документален филм „Наследството на Борис Христов” за известния български бас, смятан за един от най-великите оперни певци на 20 век, имаше известен успех. Бе представен на няколко фестивала, а аз имах възможността да разбера и развия уменията си като режисьор.
Работейки по La strada di Nico, имах известни трудности в началото, защото трябваше да разбера манталитета на хората пред мен, актьорите и техническия персонал. Освен това е заснет на римски диалект, което представлява двойна пречка за разбирането на италианския манталитет и по-специално този на римляните. Оставих актьорите свободни, но в някои моменти на снимачната площадка имаше реплики, които не разбирах добре. Чак при сглобяването започнах да различавам думите. Все пак, беше приятно изживяване.
Филмът разказва за мафията- престъпна организация, която съществува в Италия и България. Има ли още интерес към този жанр?
Първата творба „The Connection” е за български мафиот, който идва в Италия, за да спечели доверието на италианската мафия, да организират бизнес заедно, но след това се влюбва в момиче…. Късометражният филм е вдъхновен от истинска история, когато една българка е арестувана в Италия, сред безброй други заподозрени, за мафиотско престъпно сдружаване. Италианската мафия има много по-разслоена и по-дълга история от българската.
В Италия организациите са много структурирани и имат ясни правила. В България обаче мафията започва през 90-те години с идването на демокрацията. Не може да се определи като „организирана престъпност“, а тези, които принадлежат на този свят, се избиват помежду си години наред, за да поемат контрола над територията. Сега обаче всички са се събрали около парите и са влезли в политиката. В България не е ясно къде свършва мафията и започва политиката и обратното. В Италия ми се струва, че има поне опит да се защити държавата от тези организации.
Защо се интересувам от тази тема? Междувременно наистина обичам Мартин Скорсезе и неговите филми за престъпни и мафиотски организации; това е тема, която все още привлича киното, което има публика от ентусиасти. През последните години има и важна тенденция в Италия, например с Gomorra и Suburra.
В университета Ла Сапиенца в дипломната си работа разработих български сериал, който разказваше за мафията. Художествено- кинематографично изследване по темата. Във втория ми късометражен филм „La strada di Nico“ говорим за мафията, но това е историята на едно семейство, на двама братя, които влизат и излизат от една организация, но се опитват да се спасят от нея. В момента съм написал два сценария, заедно с колеги, но на други теми.
В работата ви, винаги имат паралел между България и Италия. Търсите ли прилики или разлики?
Да, има много сходни неща между Италия и България, по отношение на културата и социалните отношения между хората; със сигурност сме по-близки като народи с вас италианците отколкото с германците и англичаните. Що се отнася до различията, в момента в България имаме много проблеми; в европейската статистика сме на последно място в класацията по икономика, има много престъпност, лошо управление на държавата, дори и в правосъдието. Животът на българите не се подобри с демокрацията. В някои отношения сега имаме по-малко, отколкото през социалистическия период, днес много българи изпитват носталгия. Да, диктатура, но животът беше по-организиран, по-малко хаотичен, имаше по-малко бедни. Въпреки това, 20-ти век беше изпълнен с насилие в цяла Европа. По време на Втората световна война България е обединена в Оста Рим-Берлин, а София е изравнена със земята и след това възстановена в социалистическа „архитектура“, която срещаме и днес и символично се отразява в обществото.
В Италия също има проблеми, няма недостиг на престъпност и намираме тежка, трудна бюрокрация. Ние сме тясно свързани с Италия от древна история: българският народ е обитавал тази територия от хилядолетия, те също са били част от Римската империя, която е оставила в наследство закони. Ние бяхме средиземноморски народ и в крайна сметка все още сме, граничещи с Гърция и Турция. Имаме много общи неща с италианците. Това, което съм се опитал да разкажа в творбите си, да изведа, са именно приликите, които намирам с Италия.
Каква е целта на документалния филм за Пловдив, представен на ArcheoFilm Festival във Флоренция?
Това е вторият ми документален филм; първият, както вече споменахме, е за оперния певец Борис Христов (1914 -1993), който е живял по-голямата част от живота си в Италия, от които поне 10 години в Борго а Буджано, Тоскана. Христов има много труден живот, пристигайки в Италия със стипендия на българския владетел Борис III, той се обучава при маестро Рикардо Страчиари. Тъй като бил отказник от военна служба и не искал да участва активно във войната, той бил депортиран в концентрационен лагер. В края на войната, считан за приближен на българския цар, той не успява да се върне в България и бяга в Италия, където живее цял живот, смятан за враг на българската държава.
Защо разказвам това? Мирослав Стамов, продуцент на късометражния филм за римско императорско наследства в гр. Пловдив, видя работата ми по Христов, хареса я и ми се обади да снимам и другия. Родом е от Пловдив. Аз съм родом от София. Не бях ходил в Пловдив (вторият по големина град в България) от дете, въпреки че го познавах исторически. Така през лятото на 2023 г., след някои проверки на археологическите обекти и обсъждания на концепцията, започнахме снимките на документалния филм. В този момент се срещнахме и с оператора Симеон Михайлов, който е от български произход, но е роден в САЩ, където и живее. Стамов, освен продуцент, е и драматург и съсценарист, двигател на проекта.
За първи път за документалния филм, дрон влезе в базиликата на Филипопол, за да заснемане кадри от въздуха. Почувствах този проект като мой, когато разбрах, че сме на път да „популяризираме“ древната история на България- измерение, малко познато извън границите. Дори когато го представихме във Флоренция, имахме това усещане. Да направим Пловдив и България известни, както и траките, които имат древна история, чиято столица е Филипопол/Пловдив. Беше вълнуващо усещане, което напълно споделях с продуцента.
Късометражният филм е с по-бързо темпо от документален филм, това беше конкретна заявка на Стамов, който обикновено не се занимава с кино и затова имаше напълно лична представа за филма. Със Симеон Михайлов го разбрахме на терена, докато снимахме. Затова потърсихме компромис относно темпото на заснемането и текста на финалната работа. Неотдавна късометражният филм беше представен пред обществеността и бизнеса на град Пловдив, в красивата базилика на Филипополи; всеки, който се интересува от него, ще може да го използва в множество области, както туристически, така и образователни.
Работите и като фотограф…
Всъщност практикувах малко аналогова фотография, след това започнах да изучавам аудиовизуални техники и кино и да се занимавам с този сектор. От този път се върнах към фотографията, запалих се по фотографския образ, по светлината, снимах на различни теми. Имах заявки за работа като фотограф и продължих, търсейки също по-високо ниво на качество. В момента работя и в двете сфери, различни са, но, бих казал допълващи се. Фотографията много ми помага в режисурата- с камерата, за по-доброто възприемане на композицията.
Фотографията улавя момент, изключителен миг от живота, усещане, емоция, събитие, което ще остане неподвижно завинаги и ще бъде неповторимо…
Линк към оригиналния пост: Boris Slavchev
