Да се пише рецензия за работите на Панайот Панайотов е като да се заснеме ясен кадър на нещо, което се движи с голяма скорост. Сложността произтича, не само от факта, че рисунъка му е много динамичен, но и защото той с еднаква лекота използва различни подходи. Добре, за по-адекватно описание, ще разделим различните дейности.
По отношение на рисунката, първото нещо, което се набива на очи, е че тук имаме човек, който е абсолютно наясно с принципите на формообразуване. За когото в тази област няма тайни и с еднаква лекота и увереност може да борави, както с конкретиката, например човешкото тяло, така и с пълната абстракция. Който, за разлика от една немалка, за съжаление, част от нашите художници, познава съвършено човешкото тяло, поради което, когато реши да прави абстракция, то не е за да скрие зад нея своите незнания и неумения за последното, а естествен избор за смяна на обекта на изследване.
Може би една от най-важните подробности при разглеждане творческия подход на Панайот, е фактът, че в негово лице имаме един от най-добрите графични дизайнери и калиграфи в страната. Отбелязвам го, тъй като това, според мен, е оказало решаваща роля при определяне на подхода му по отношение на различната творческа материя – в случая живописта и графиката. Защото, колкото графичният дизайн изисква прецизност, естетизация и синтез, толкова калиграфията предполага, макар и абсолютно контролиран, „размах”, импровизация и дори известна разточителност.
Защото ние виждаме директно тия две тенденции в арт произведенията на художника. Колкото в живописните такива той е директен, бърз и експресивен, макар и запазвайки нещо от синтеза на декоративното изкуство, толкова в графиката подхода му е подобен на шлифовчика на диаманти – бавно, търпеливо, но с безкомпромисна по отношение на естетиката и дълбочината обработка на графичното пространство.
Необичайният понякога резултат е, че тая търпелива обработка може да стигне до там, та накрая да ни представи резултат, синтезиран от пълен пуризъм, изчистен от всичко излишно, което на практика е другият начин да стигнеш до суровата вътрешна сила на образа – сваляйки всичко излишно от нея, не наведнъж, а пласт по пласт. Има нещо лудо в това двойствено отношение към творческия процес, то е все едно някой, който бълва огън или участва в корида, рискувайки във всеки миг живота си, в следващия момент да седне и да вае диаманти, или да плете дантели, примерно.
Но именно тая двойнственост всъщност показва големия технически и емоционален диапазон, владеенето на целия арсенал от изразни средства, вместо обичайното за арт средите изпадане в банален маниеризъм и безкрайно репликиране на себе си. Тоест, налице е находка, която, ако не ние сега, то потомците ни със сигурност ще оценят подобаващо.
Автор: Тодор Панайотов
