След няколко успешни предпремиерни срещи с публиката през лятото, „Наполетано или под нивото на очите“ най-сетне получава своята официална премиера. Новата пиеса на Яна Борисова – един от най-ярките съвременни драматурзи у нас – събира на сцената Юлиан Вергов и Петър Антонов в история за загуба, оцеляване и неочаквана близост. В навечерието на премиерата разговаряме с авторката за вдъхновението зад текста, за Неапол като символ и сцена, както и за онези малки чудеса, които ни се случват точно когато сме загубили посоката.
Официалната премиера на най-новата пиеса на Яна Борисова – „Наполетано или под нивото на очите“, ще се състои на 29 септември от 19:30 ч. в Theatro отсам канала, под режисурата на Димитър Коцев – Шошо.
Как се роди идеята за „Наполетано“ – историята за двама мъже, останали без дом, но не и без човечност?
Понякога историите се появяват неочаквано. „Наполетано“ се роди заради двама актьори, които обичам, едно пътуване до Неапол и нарастващото усещане за крехкостта на съществуването и това колко бързо може да изгубим всичко. Споделих идеята си на Димитър Коцев-Шошо и нашият продуцент Катя Костова и двамата ме подкрепиха да направим този проект.Когато се ражда емпатия в уязвимо състояние, това е нещо изумително и страшно силно като връзка. Двамата ми герои са символ на тази парадоксална устойчивост.
Заглавието „под нивото на очите“ звучи метафорично. Какъв смисъл влагате в него и как то отразява света на героите Ви?
За мен това е метафора за мястото, което обикновено не забелязваме. Там, където не гледаме. Моите герои са именно там – извън видимото поле, малко по-ниско, на дъното на реалността. Исках да насоча прожектора точно върху тази територия, която се правим, че не съществува.
Вашите пиеси често се движат по фината граница между тъгата и смеха. Къде стои „Наполетано“ в този баланс?
На границата. Сюжетът не е чисто драматичен, защото животът никога не е само такъв. Има хумор, който облекчава напрежението. Въпрос на гледна точка е кога нещо е смешно и кога не е. Много често се смеем, когато ни е страх, а плачем на най-красивите моменти от живота си. За мен точно в този абсурд се крие достоверността.
Историята се развива в Неапол – защо избрахте този град? Има ли личен или символичен заряд в него?
Неапол е град, който съчетава всичко – хаос, красота, бедност, театралност. Той е живо място, където контрастите са видими на всяка крачка. Това ми беше важно – да има фон, който е също толкова противоречив, колкото и самите герои. Мисля, че заедно с актьорите, Шошо, Милен Кукошаров (композитор) и Елис Вели (сценограф) успяхме да превърнем цял град в действащо лице и това много ми харесва.
Вишневски и Тони са две силно различни фигури, но между тях се заражда близост. Какво според Вас прави истинското приятелство възможно?
Честността. Истинското приятелство възниква в момента, в който двама души решат да споделят уязвимостта си. Не прилики, а готовността да бъдеш честен прави връзката устойчива. В случая – и двамата са без нищо, което ги прави равни. Оттам нататък връзката се ражда естествено.
Какво беше най-голямото предизвикателство в писането на тази пиеса – и какво Ви даде тя лично?
Футболът, бедността и актьорите. Нищо не разбирам от футбол, а той е една от основните теми в историята. Момчетата ми помогнаха много и добре, че бяха те. Най-трудното беше да говоря за бедност и загуба, без да се поддам на сантименталност. Да не изпадна в клишета. Когато говориш за бедност или загуба, е лесно да стане мелодраматично. Опитах се да го избегна и да остана честна. И не на последно място – актьорите, защото те винаги са били моето най-вдъхновяващо предизвикателство: да напиша нещо, което ще ги превърне в природни стихии.
Юлиан Вергов и Петър Антонов изграждат централния тандем в спектакъла. Как Ви се стори техният прочит на героите Ви?
Тази пиеса е писана конкретно за тези актьори, които аз много обичам и с които сме работили многократно. Познавам гласовете им, характерите им, очите им, животите им, но също така таланта им, който винаги е надграждал това, което аз създавам. В комбинация с работата на режисьора Димитър Коцев-Шошо, Петър и Юлиан правят нещо изключително на сцената – за което може да мечтае всеки драматург. Те са природни стихии, които преобръщат утаените представи в главите и душите на зрителите и ги превръщат в развълнувано море.
Пиесата повдига въпроси за смисъла на живота в момент на загуба. Какви отговори – или посоки – бихте искали да предложите на зрителите?
Не давам готови отговори. Предпочитам зрителят да излезе с въпрос и вълнение в сърцето си. Но ако все пак има посока – тя е, че животът е дар, дори когато ни се струва пълен мрак.
