българските възрожденски майстори

Българските възрожденски майстори. Кольо Фичето и Захарий Зограф

Българските възрожденски майстори и архитектура, иконопис и зография.

Трудно можем да си представим духовното българско възраждане без възрожденския облик на нашата родина. Големите домове с накити от резба, църквите-крепости на българщината, пред чиито олтари се чете словото на българския език, първите читалища и белите къщи с черни кепенци от мура. Едно трудно родено възраждане възлиза по върховете на българската история и носи със себе си изкуство, архитектура, иконопис и резба. А зад творбите на изкуството стоят образите на безименни народни майстори, изваяни от достойнство, скромност и добродетели. В Балкана те са тревненците, в Рила- самоковците, в Пирина- банскалиите.

Всяка пролет от тревненските колиби слизат чети майстори. Изпращат ги омъжени невести и севди, майките свиват китка сух босилек и на червения конец- пробита сребърна пара. Всяка пролет слизат тайфи дюлгери от Родопите да идат към Бяло море, да строят къщи със сухи дувари до три ката, а тръгне ли кираджия с хабер до тях, от махалите горе ще порукат: „Кажете на майстора, че му се е родил „калджия”. Още от люлката, мъжкото дете е определено да стане помощник на баща си и брат си, да носи кал в малка копанка на рамо. И тия майстори създадоха тежкия накит от домовете, натоварил поляните на Родопите с бели къщи, каменните домове с изписани тавани от черна мура в Банско, извитите кюприи и белите камбанарии. Те създадоха слънцата, писани марангот в Трявна, изградиха селищата на Възраждането- гнездата на бунт и просвета- Трявна, Самоков, Копривщица, Жеравна, Търново…

Търново на Кольо Фичето. Каква чудна привързаност имал нашият най-голям майстор към този старопрестолен град! Връщал го е може би към миналото, стоплял го е с надежда за бъдещето. Тернов, както го е наричал майсторът, е било любимо място за строеж на неговия самороден гений. Там той е създал свойте шедьоври. Известна е историята за постройката на Беленския мост, за облога, за модела от свещи. Това е било в обичая на възрожденските майстори- да се направи „юрнек”, модел за сайбията. Фичето е майстор, взел закваска от тревненските майстори. Уста на този гениален калфа е бил Иванчо Давдата от тревненските колиби. Знае се, не успял да довърши Иванчо Давдата църквата Св. Никола в Търново. Поболял се и казал тогава на епитропи и първенци: „Едничък калфата Фичето Коле сирака, млад майстор от дряново, има мерак и ръка да довърши църквата”. Единствената негова църква, изградена от камък и камък небелосан. Отпосле Фичето не работел с камък и баграта на камъка не била вече украса на неговите църкви, а белият цвят, линията, светлосянката…

Фичевското време и Възраждането са свързани с една красива форма на строеж. Това е оная три центрова крива, която прилича на повдигната вълна и която майсторите наричат „кобилица”. Тя чертае лицето на къщата и е част от огънатата линия на стряхата. Най-меката линия на българската възрожденска къща- „кобилицата”- Фичето множи два пъти- това е двойната фичевска кобилица. Тя краси най-хубавите строежи на Фичето и е връх на грацията в линията на българския барок.

Фичето е майстор на църкви и те са уникални постижения на българската възрожденска архитектура. Едничка мярка, която употребявал той, бил дървеният метър, който държал в ръката си като тояга и тропал с него по високите калдъръмени улици на Търново. С него той създал великолепната архитектура на църквата Св. Константин и Елена, която се издига от едната страна на Янтра и може да бъде посочена като шедьовър на българското възрожденско изкуство. В нея главна роля играе светлосянката и белината на стените, леко издути в страни като корабни платна. Двойната Фичевска кобилица чертае лицето ѝ, тази вълна се множи много пъти в купола на камбанарията. Светлина, въздух, простор минават през нея. Просто и естествено Фичето краси своите строежи с фестон от ръбести тухлички, които далечно напомнят за украсата от камък, позната от някои отломки в Преслав.Просто и естествено, както колумбовото яйце, Фичето разрешавал и проблемите на строителството. Извикали го веднъж в Румъния. За разлика от другите възрожденски майстори, Фичето не е ходил на далечни пътища, но този път случаят бил по-особен. Пукнала се абсидата на една каменна църква. Ако я разрушат, сградата ще падне. Как да я поправят? Дошъл Фичето, огледал мястото и кротко казал: „Донесете две бурета вода”. Донесли водата и той пак казал: „Сипете вода в основите”. Сипали водата, слегнала се почвата, затворила се абсидата, допрели се стените, както се затварят цветята след залез слънце. Тази случка я разказал преди години на един майстор на Фичето на един стар свещеник.  Пак в Търново, в прелиствани стари възрожденски вестници, са намерени няколко спомена и дописки: „В един сахат време в дюкяна на панталонджията Никола Фичев от вощеници направи модела на новия турски конак”. Фичето имал съперници- един турски и един европейски инженер. И те били в дюкяна на панталонджията и пред тях и целия еснаф Фичето изградил от свещи сградата на бъдещия конак, и то така красиво, че съперниците му станали  и безмълвно си отишли. В тази сграда се събрало първото учредително

Народно събрание.

Така своите модели от тънки златни вощеници ваял и приятелят на Фичето – Уста Димитър Сергев. В надписа на една каменна плоча той нарекъл себе си „архитектон”. В дома му в Трявна имало ливница за свещи. Изтичвал майсторът – хубав, къдроглав, чистофайник и певец, – слизал до лавицата и се връщал в стаята си. Колкото Фичето бил дребен, фин, малък, толкова Уста Димитър Сергев бил едър, шумен и салтанатлия. Пред живите въгленчета на запаления мангал Уста Димитър гънел с големите си хубави пръсти свещите и създавал моделите на своите домове. Негова е най-красивата къща на Възраждането- Райковата къща в Трявна. На един от диреците ѝ архитектон Димитър Сергев с разхвърляни кирилски букви зарязал: ”Зафащами на февруариа 1846”. Той е същият майстор, който направил каменния мост до часовниковата кула в Трявна с изрязан каменен ибрик, та кога идат габровци в Трявна, първо да се измият, та тогава да влязат. Той е същият, който довел учителката Неделя от Котел и ѝ направил одая в двора на старата църква Св. Рахангел, където било килийното училище.

В това килийно училище идвало да учи от Генчевци- едно набито здраво момченце, с качулче на главата и цепеничка. То било от як дюлгерски род и лятос ходило с баща си да строят укрепленията на Чаталджа. После това дете станало майсторът на габровското школо- Априловската гимназия. Той се научил от килийното училище едвам да се подписва, но знаел да рисува планове. Оцветявал своите планове с водни краски. На това го научил тревненският зограф Цано Захариев, другар на Левски, организатор на Тревненското въстание- 1876.    

Един даровит калфа имал Уста Генчо Голям- както се наричал майсторът на Априловската гимназия и той бил- Уста Генчо Малък. На 18 години Уста Генчо Новаков, бил признат от еснафа за уста на трите занаята- дюлгерство, каменоделство и марангоз. Този майстор станал творец на най-нежно претворена барокова красота. Него намерили едничък достоен да довърши камбанарията на Фичевската църква Св. Троица в Свищов. Камбанарията трябвало да се изгради до съвършено изграденото тяло на църквата, с украса от ръбести тухлички, а Фичето не бил вече жив. Дошъл младият майстор, едва 21- годишен, заградил църковния двор с тараби и така уговорил с настоятелите на църквата никой да не му се меси в работата. Дошъл един ден един новоизпечен в Европа инженер и запитал чираците де е майсторът? Показали му синеок момък с кожена престилка. Той изрязвал от камък прекрасни барокови вази, отрупани с плодове, обградени с мешово перо- любимият негов мотив. Ученият попитал кой му е дал разрешително да работи и поискал да види плановете. Три пъти обиколили църквата с инженера да я разглеждат.

Едва ли има по-красива барокова камбанария от камбанарията на Св. Троица в Свищов. Колоноте на трема ѝ се въртят. „Докато се въртят тези колони- рекъл Фичето,- здрава ще е църквата, значи не се е слегнала почвата…”

Връх на творчеството на Уста Генчо Новаков е църквата в Мъглиж. Той я направил със съвършена акустика и в нея няма ни един железен обтегач. Любовта към красотата оставила завинаги сиромах големия възрожденски майстор. Камбанарийте, църквите той правел с дялан камък, бавно и скъпо вървели строежите и като умрял, единадесетото му дете, Мария, трябвало да отиде слугиня.

Да бъде и резбар, и дюлгерин, и каменоделец, трябвало и можел да е всеки майстор по онова време. Тези всестранно надарени артисти, както биха се наричали днес, правели моделите си от глина. Те все още чертаели по земята с пръчка плана на къщата. Модел от глина направил за майсторите си, да видят каква ще е църквата в Златарица, майстор Георги Колев. В целия си живот той направил повече от 40 църкви и училища.

Заедно с двете големи изкуства на българските възрожденски майстори- резба и архитектура- се развива изкуството на българските зографи. Там, както всички знаем, има едно голямо име- Захарий Зограф.

Животът на всеки от тези творци, може да се интерпретира като чист и романтичен разказ. Те са патриоти, те са смели. Те са борци. Никола Образописец и най-малкият син на Захари Зограф, Христо, са полагали клетва пред Апостола Левски.

Трявна, Самоков и Банско дават трите главни живописни зографски школи на България. Двете живописни школи, на Банско и Самоков, си дават блестяща среща в църквата на Рилския манастир. Молеровци от Банско и зографите от Самоков правят ктиторските портрети, реалистичните портретувани образи на българи от Възраждането с възрасло самочувствие и българско съзнание. Самите зографи са имали това самочувствие. Те се гордеят, че са българи и  подписват себе си с името ”болгар”. Захарий Зограф, най-блестящият между зографите, под ехтящите сводове на най-големите манастири в Атон, се подписва с бели букви- Захарий Зограф- болгар.

Сетне зографите стават бунтовници. Те носят най-хубавите дрехи и на кръста им трепти син копринен пояс. Зографа има жълтици, защото е на почит и го търсят отвсякъде да изписва църкви и манастири. Има и хубава севда. Но едно не му достигало! Свобода на отечеството. Такъв бил Петър Генчев- тревненски зограф, 28-годишен, мъж силен и хубав. След Тревненското въстание през май 1876 година турците носят побита на кол хубавата му глава.

В началото на 17 век, един пътуващ от Атон взел от тревненските колиби едно малко дете и му дал името си- Витан. Този малък колибарин дал началото на Витановската фамилия и тревненската живописна школа.

Зографът трябвало да знае всичко. Да пише на дърво, на мокър дувар- това са фреските. Да знае да позлатява- изкуство което донесло барока. Зографът правил картина от библейски разказ. Избирал най-добрата дъска за икона- здрав бук или чам. Първите зографи пишат на изгладено чамово дърво, а после рисуват на платно, здраво слепено с дървото.

Тома Вишанов- бащата на иконописната школа в Банско. Това бил първият молер- художник, според изговора на Виена. Оттам той донесъл своето изкуство и дал рода зографи- Молерови.  

Многото скици от етюди на ръце, уши, глави, оставили зографите, говорят, че българските възрожденски икониписци, ако и да нямат академично образование, усърдно са се упражнявали в изработването на лицата и образите на иконите. Големите зографи на Възраждането са оставили безброй много фрески по стените на нашите възрожденски църкви и манастири. Захарий Зограф изписал с четките си тремовете на Бачковския манастир, рисувал е в Троянския, Рилския. Изпълнил е с библейски сцени Атонските манастири. А себе си изписал с мило мъдро-око лице– един странник от този свят, наравно до стари монаси. Той Гордо пише на Неофит Рилски, негов духовен наставник и приятел, че никой в Турско не може да се подпише под калема му. Зоргаф дал първия портрет на българското Възраждане- изписа Неофит Рилеца и Християния- младата си братова жена.

България има единствена по своята художествена стойност иконография. Поради робството нямаме запазени крепости и стени, дворци и базилики, но имаме великолепното, неповторимо изкуство на българските фрески и икони. От тях лъха на чистота, жизненост и човечност. Трите изкуства на българските възрожденски майстори: архитектура, резба и иконопис, са трите мощни лъча от слънцето над България.

А българските възрожденски майстори и строители, резбари и зографи, тия чудни български образи, стоят зад своите творби- безименни, кротки и велики- и говорят за едно време, в което честта била чистотата, скромност и родолюбие. За времето на възсиялото българско Възраждане.

Използвани материали: Светлина Спасова, списание „Спектър 70”                

Авторски публикации 149

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Свързани публикации

Започнете да пишете термина, по който желаете да направите търсене, и натиснете Enter. Натиснете ESC за отказ.

Нагоре
error: Копи не е възможно!!!