Есхил, Софокъл, Еврипид остават в историята като „тримата големи”. Първите гении на своя жанр. Създават изкуство което безусловно печели любовта на публиката и показват посоката на хилядите автори след тях. В своето творчество те са били крайни, дори понякога скандални и всичко това в името резонанса и дълбокия контакт. Зрителят е трябвало да бъде шокиран, разтърсен, той е трябвало да бъде пренесен някъде извън собствените му граници и истински да чувства болката или радостта от драмата наречена живот…
Атина е люлката на „класическия век”, на понятието „демокрация” и най-големият пазар в Средиземно море на роби и кожи, на философски идеи и изкуство. В Атина, от 4 до 3 век преди новата ера, достига разцвет и театърът. Той се ражда всъщност по-рано- на веселите празници, устройвани в чест на бог Дионисий. Театрални представления в Атина има два пъти в годината и траят по няколко дни. Това били своеобразни поетични състезания с жури от десет души. Първата награда била присъждана в овации, третата била нещо като хонорар и творците я считали за поражение. Древногръцката драма била толкова силно въздействаща, че публиката трудно успявала да владее емоциите си.
Тайната не се криела в изненадващ зрителите сюжет- той бил разкриван още в пролога. Легендарна е историята за последната представена част от трилогията „Орестия” на Есхил-първият от първите. В първата част от трилогията, цар Агамемнон е убит от жена си Клитемнестра. Във втората част синът на Агамемнон -Орест убива майка си, за да отмъсти за смъртта на баща си, и така си навлича проклятието на боговете. В третата част „Евменидите”, Орест бяга преследван от богините на отмъщението-ериниите. Сцената била толкова силно разтърсваща, че след театъра, магистратите в Атина се събрали по спешност и посъветвали строго Есхил да използва цензура J . „ Пред храма на Пития са заспали петнадесет фурии-ериниите. Есхил сам е нарисувал маските им –със страшни очи и подобни на змии плитки… Есхил намислил те да стават една след друга. До петата или шестата фурия зрителите се задоволявали да гледат с широко отворена уста, а по гърбовете им се стичала пот. Те за пръв път виждали фурии от плът и кръв… При седмата хората стенели… А какво се случило между 12-та и 15-та, не може да се опише с думи… „
Преди да стане писател Есхил е бил войник. Когато пристъпва към литературното творчество е на 41 години, но това не му попречва, напротив, доста бързо той станал „ужасът” на театралните конкурси. Щом го видели да пристига с голямата си къдрава брада, всички конкуренти се извинявали и обяснявали, че имат друга работа. Есхил е бил новатор, той пръв извадил на сцената двама актьори, които изпълнявали различни роли. Пръв създал и използвал като въздействащ елемент драматичната пауза. Преди Есхил, театърът се състоял от хор и един актьор, които се редували непрекъснато. Но както казахме, той въвежда втори актьор и идеята на най-силните места в сцените актьорът да замълчи. Това мълчание въздействало по-силно и от най-драматичната реплика.
Есхил бил и режисьор, и декоратор, и танц майстор. Той сам рисувал и костюмите и маските, обичал и сценичните ефекти. Но никога не допускал някой да умре на самата сцена. Защо да се плашели хората? Ако се явял неразрешен въпрос в трагедиите му, на сцената се появявал бог, спуснат с подемна машина, и веднага оправял всичко.
Есхил бил верен гражданин на Атина. Той вярвал в правдата на боговете. Освен боговете и войните, силно го вълнували и семейните въпроси. Драмата в рода, честта, родовото проклятие и любовта. Има написани 90 пиеси, но от тях до днес са достигнали само седем.
Годините минавали и един ден като конкурент на Есхил в театралните представления се явил един младеж. Журито не могло да отсъди на кого да даде първата награда и оставило този въпрос да бъде решен от военните в града. Вероятно това е първият случай в историята, когато военни отсъждали на кого да бъде дадена голямата награда в един литературен конкурс.
Наградата получил младежът, но Есхил си запазил първо място в историята на световния театър. Съвсем естествено се задава въпросът- кой е бил този младеж? Чували сте и неговото име- Софокъл. Второто място в историята на древногръцката драма се присъжда на Софокъл.
„Хората такива, каквито трябва да бъдат.” Софокъл твърдял, че описва „хората такива, каквито трябва да бъдат.”
Софокъл умеел да пише епиграми, които го направили доста популярен. Участвал е в държавните работи на Атина и заедно с тирана Перикъл и скулптора Фидий в строежа на Акропола. Великият драматург има богата творческа автобиография, известно време бил жрец, в служба на двама местни герои богове. След представянето на „Антигона” пред атинската публика, всички занемели от възхищение. За награда Софокъл бил назначен от Перикъл за главен стратег на атинската флота. Но той загубил битката при остров Самос и оттогава вече не му възлагали подобни задачи.
Творчеството на Софокъл се движи в голяма амплитуда. Той знаел нещо, което и днес мнозина не знаят- как да построи цялостно една драма. Намалил хора, въвел трети актьор на сцената и разрушил традиционната форма на трилогията.
Великият драматург следвал традицията и смело черпел от митологията. Той написва „Филоктет”-първата идилия в световната драматургия на 86-годишна възраст. Познавал добре човешките слабости и страсти, интересувал се от проблемите свързани със съдбата на човека. В „Трахинянките” разказва за ревността, а в „Аякс” смелият воин е погубен от качествата си. Храбростта му се е превърнала в гордост, а гордостта става причина за трагичното му падение. Твърдят, че Софокъл е бил консерватор. Но във времето на „щастливото робство”, той пише: „Нито един човек не е по-голям от другия, само, че някои са захранени с горчив хляб”. Негова героиня е безсмъртната Антигона.
Братът на Антигона лежи убит на градския площад. Креон, управителят на Тива е забранил бунтовникът да бъде погребан. Ако някой се осмели да прибере тялото му, ще отговаря със собствения си живот. Антигона се противопоставя на Креон и отива да прибере тялото на своя брат. Хенон, синът на Креон, обича младото момиче и моли баща си да не я наказва. Но Креон е безмилостен и нарежда да зазидат Антигона в каменен гроб. Той разбира, че е сгрешил и решава да я освободи, но късно! Тя се е обесила, а Хенон се е пронизал до нея с меч. И така вечната драмата на Ромео и Жулиета е започнала…
На сцената излиза третият древногръцки колос Еврипид. Той бил най-трагическият от поетите на Атина. Бил изтъкан от противоречия и съмнения, веднъж прославял демокрацията като строй на равенство, друг път я отричал. Обучавал се за атлет, а твърдял, че няма по-неприятна заразна болест в Атина от атлетизма. На млади години имал положително отношение към религията, но после я отхвърлил. Той бил нещо като „неразбран артист”. Говорело се дори, че пиесите му ги пише Сократ. Сократ не е бил приятел на Евридип, но е ходил на театър само когато се е играела негова трагедия.
В драмите на Еврипид има много нервно напрежение, животът му е изтъкан от напрежение. Също и много действие, защото самият той е живял в действие. За разлика от Есхил и Софокъл, които са вярвали, че в крайна сметка добри сили управляват света, Еврипид не харесвал хепи енда. Героите му били измъчвани от постоянна вътрешна борба, която се разкривала чрез обширни монолози. Написал е 92 драми, от които да нас са достигнали 19. Модерен и свободомислещ, говори се, че в неговите трагедии може да намерим модерната драма 2000 години преди официалното ѝ раждане.
Атинските управници имали странен навик. Прогонвали тези, които им пречели, изпращали най-добрите си хора в изгнание. Сократ предпочел пред изгнанието чашата с отровата и така останал в паметта на хората.
Еврипид в много свои трагедии засяга за управляващите въпроси. В „Орест” той се обявява против демагогията, разобличава тиранията („Молителките”; „Финикийките”; „Хоракъл”).
Не оставало нищо друго освен непристойният драматург да бъде отстранен. Еврипид бил прибран от македонския цар. При него имало нещо като цял „университет в изгнание”. Там се намирали и музикантът Тимотей , и големият художник Зосис, и историкът Тукидит.
В Македония поетът написал последните си две трагедии -„Вакханките” и „Ифигения от Авлида”. После е починал, как не е известно. След смъртта му атиняните го признават за свой герои, не можел да им поднесе вече нищо скандално и неочаквано, а само слава и чест.
Снимки: личен архив, използвани материали списание „Спектър“1970
Leggi questo articolo in italiano TheBlackCoffee partner ufficiale
