„Цялата литература е клюки!“ твърдеше Труман Капоути
От Омировия Одисей до Улис на Джеймс Джойс, от Еврипидовата Касандра до тази на германката Криста Волф, като не забравим “Мадам Бовари” на Флобер и “Мол Фландърс” на Дефо, както и “Престъпление и наказание” на Достоевски и “Буденброкови” на Томас Ман и стигнем до Йожен Сю с неговите „Парижки потайности” и Агата Кристи със стоте си криминалета, цялата история на световната литература е създадена от същата материя, от която е и клюката. Нейно Величество Клюката!
Да, историите за любов и измени, за войни и богатства, за предателства и власт, за престъпления и наказания винаги са подхранвали клюките и шедьоврите на литературата. В страстта си по спомена, по култа към всезнаещата проза, в несравнимото удоволствие да разкрива тайни и да разказва непристойни анекдоти и дори да лъже и да си измисля, когато е необходимо, авторът облича духовната дреха на клюкаря.
От гръцките певци- рапсоди, съчинявали поеми за разтуха на йонийските царе, до Дикенс, Балзак, Достоевски, които творили в епохата на “дивия капитализъм”, преследвани от безмилостните си кредитори, общото за всички писатели е, че не предават думи, а цели истории, или по- точно клюки, преработени талантливо и дори гениално и, разбира се, в подходяща художествена форма.
Защото не бива да се заблуждаваме: изящната словесност е фикция, т.е. измислица, измама, каквато е и клюката! Но от друга страна нейният колективен характер, предполага съществуването на истински майстори- виртуози в този несравним жанр. Разлики тук, разбира се, има: форма, сложност, богатство на мисълта, но пряката връзка между клюката и литературата е повече от очевидна. Мнозина големи романисти от ранга на Марсел Пруст и Габриеле Д. Анунцио са се забавлявали ежедневно със светската хроника от вестниците, а други като Хемингуей упорито са се трудили и като журналисти. Мнозина пък са развивали жанра на…автоклюката с помощта на дневниците и мемоарите.
„Да, цялата литература е клюки!“, твърдеше Труман Капоути“ и се оказа напълно прав.
Но връзката, за която сега става дума, е по- дълбока и по- тънка – това е отношението между думата и света, качеството на погледа, изследващ и описващ човешката природа. По определение или по самозащита – носителят на клюката, или по- просто казано, клюкарят е моралист. Той гледа другите с недоверие, подозрително и е готов да потърси най- неблагоприятното за тях обяснение на фактите и събитията. Под маската на морала той крие своите, всъщност, “зли очи” за другите. Естествено лошите неща се разказват не за радост или за удоволствие, а само, за да се направи преценка, да се осъди или предупреди. Сатирата наказва като осъжда нравите с повече или по- малко смях, докато клюката не допуска и най- дискретната усмивка. Ако разказваш неприлични истории или случки или показваш интимни фотографии, можеш да изразиш възмущението си като го направиш най- убедително и артистично.
Днешната политическа журналистика си служи с този метод доста убедително и артистично, но връзката с изящната словесност е много по- сложна, макар често да се развива една и съща тема. Питали ли сте се някога защо Ана Каренина трябва да умре, вместо да живее спокойно и щастливо със своя любовник Вронски? А защо трябва да умрат Родион Разколников и Ема Бовари? За да бъде по- реалистично? Едва ли? Знаем, че в истинския живот обикновено преуспяват лошите,а не добрите. А може би от чувство за морал и справедливост? Едва ли. Не, тук не става дума за “морализма на клюката”, рожба на колективен морал или по- скоро манталитет. На една повече или по- малко мълчалива форма на цензура, която по-лесно ни позволява да се занимаваме с убийства и изневери, при условието, че накрая редът ще бъде възстановен, че справедливостта ще възтържествува, че нарушителят ще бъде наказан.
Да, това до известна степен ни напомня за условността, която живописците от епохата на Ренесанса използваха, когато рисуваха проститутки – разголени и сексапилни – като ги наричаха Венера, Флора, Юдит, Мария Магдалена. Именно заради това, може би сега трябва да признаем, че не Клюката определено е литературен жанр, както твърдят някои, а че литературата е просто една разновидност на… Клюката…
Гюстав Флобер е бил съден за „неморалния” си и „клюкарски” , според обвинителите, роман „Мадам Бовари”
„Престъпление и наказание” от Достоевски в Народния театър с Иван Юруков и Йосиф Шамли
Огнян Стамболиев, ПЕН- България.
