Столичната галерия Ракурси представя излобжата ”История в портети-40 жени променили България”. Голяма част от произведенията са създадени, за да бъдат включени в книгата на Петя Александрова „Аз съм българка: 40 истории, 40 портрета”.
„Моят избор на героини в тази книга робуваше на едно-единствено условие: да могат да служат за пример и вдъхновение на днешните момичета. На тези, които са неуверени, плашливи, несмели. На тези, които лесно се отказват от мечтите си, ако срещнат препятствие или неодобрение. Които се страхуват от обществено порицание, боят се да бъдат различни, любознателни, страстни, дръзки… На тези, които не смеят да бъдат щастливи или свободни посвоему”.
Петя Александрова
40 художнички, които творят практически във всички области на визуалните изкуства-живопис, графика, скулптура, илюстрация, дизайн,съвременно изкуство и др.
„В експозицията, портретите са отделят от своя литературен контекс и заживяват самостоятелно, вкачеството си на визуални разкази. Авторите им си поставят задачата да приближат към нас пленителните и спорни, вълнуващи и удивителни, почитани и мразени женски персонажи, белязали историята на страната ни и предпоставили правото ни да определяме и създаваме днес своето утре”.
Капка Кънева
40 вдъхновяващи истории на българки устоявали своите идеали и принципи въпреки ограничаваща ги среда. Водени не само от индивидуалното облагодетелстване и личната полза и изгода, това са 40 ценни примера за създаване и развитие на общи добродетели и ценности.
Донка Ушлинова
Донка Ушлинова- безстрашната комитка която се бие рамо до рамо с мъжете в множество стражения. Донка е тормозена от османския бей Джелеп Реджо, всички моми в околията са треперили от него. Донка не понася мисълта да стане ханъма и заедно с етърва си Сребра измислят хитър и радикален план да се отърват от натрапника. Изкопават предварително гроб в християнските гробища, примамват бея в къщата на Сребра където го убиват. Скоро османците започват да ги подозират и те са принудени да си уредят среща с войводата от ВМOРО Славейко Арсов. На нея след обстоен разпит двете жени са приети в неговата чета.
Мария Влайкова
Въпреки, че е по-позната като съпруга на бележития писател Тодор Влайков, Мария Влайкова има собствена кариера като учител и общественик и именно чрез нейните усилия, гражданите на София днес се радват на най-култовия киносалон в града. Строежът на сградата започва през 1925 на бул. „Иван Асен II“ 9, до Орлов мост, срещу Борисовата градина, където кино „Влайкова“ се намира и днес.
„Големият успех на кинематографа – пише М. Влайкова в завещанието си от февр. 1926 г. – разумно уреден и контролиран, който може не само да достави висша естетическа наслада, но може да служи за възпитание на младото поколение и на народа, зароди у мене идеята, помощта, която имах желание да окажа на театралното дело у нас, а чрез туй и на народната просвета, да се свърже със създаването на един народновъзпитателен кинематограф“.
За целта тя решава да построи удобен киносалон, който да се ползва за литературно-музикални вечеринки, народни четения, сказки и пр., „въобще да бъде културно огнище, разсадник за просвета“.
Строежът на сградата М. Влайкова започва през 1925 г. на собствено място от 465 кв. м на бул. „Иван Асен II“ № 9. Салонът е застроен на площ 330 кв. м, за 400 души, със сцена и 4 малки гримьорни. Покрит е с железобетонна плоча с цел впоследствие да се издигне и втори етаж.
На 26 ноем. 1925 г. М. Влайкова съобщава на МНП желанието си да предостави салона, който през пролетта на 1926 г. ще бъде готов, за устройване на ученически кинематограф. Намерението ѝ е да го завещае на Министерството, което след смъртта ѝ да го използва за културно-просветни цели, а от приходите да отпуска „помощи и стипендии на млади даровити артисти от Народния театър за тяхното усъвършенствуване.
Радосвета Бояджиева
Радосвета Бояджиева е български диригент. Основателка е на държавния симфоничен оркестър и главен диригент на Врачанската филхармония и диригент към Софийската държавна филхармония и Софийската опера. Освен с това, че е първата жена диригент, Радосвета е известна с острата си памет и факта, че помни всички партитури наизуст.
Тодора…дългата коса
Тодора Вълчо Меразчиева е родена в Казанлък през 1850 година в семейството на родолюбиви българи, преследвани жестоко от турската власт. Заедно с родителите си шестнадесетгодишната Тодорка е принудена да напусне България и да се пресели в Букурещ.
Отрано Тодорка се включва в борбата за свобода на родината, като става таен куриер на Централния революционен комитет. С младежки жар и самоотверженост тя изпълнява възлаганите тежки за възрастта й задачи. Предрешена като кадъна или румънска селянка, тъй като е владеела турски и румънски език перфектно, тя е преминавала през Дунав в България, за да пренася оръжие, вестници, писма и друга литература.
Всичко това тя крие в модните тогава самарчета, поставени на кръста под роклята или в извънредно дългите си коси, откъдето носи и името си „Тодора – дългата коса”. Под този прякор е посочена в книгата на Стоян Заимов „Миналото”.
От името на Централния революционен комитет е била изпратена да разузнае как е станало залавянето на Васил Левски в Къкринското ханче. При това свое пътуване тя посещава и Копривщица, за да предаде важно писмо на Тодор Каблешков.
С голямо хладнокръвие и мъжество Тодора устройва срещата, последното свиждане на Ботев с майка му. По негова поръка тя отива в Калофер, откъдето двете жени, облечени в турски дрехи, с бричка тръгнали през Балкана за Русчук. На всички срещнати и спиращи ги турски постове Тодорка казвала, че води болна жена при Хекимин. Така достигат до дома на баба Тонка, където ги чакал Ботев, преминал през нощта през Дунав. По-късно по същия начин тя е върнала баба Иванка отново в Калофер. Съпроводена от верни хора от местните тайни комитети, тя се завърнала успешно в Гюргево.
Пелагия Видинска
Родена е през 1896 година в семейството на военния Тодор Кръстев. Баща й е бил фелдфебел в Пловдив, но тъй като за известно време полка му е бил във Видин получава прякора Видинлията, което впоследствие се модифицира в променената му фамилия Видински. Тя се носи и от дъщеря му.
Пелагия получава солидно образование за времето си, завършвайки Солунската гимназия. Именно там научава френски и немски, които впоследствие ще й бъдат полезни в работата. Финансовите й възможности позволяват да пътува до Париж, където се запознава с най-новите модели на „Ланвен“ (най-старата местна модна къща) и „Шанел“.
Първоначално ателието на Видинска се намира на петия етаж на една от представителните сгради по улица „Граф Игнатиев“ в столицата, като дори изгражда малък подиум, на който се провеждат модни ревюта
Видинска ясно съзнава, че парижката мода е неприложима в българските условия, но това не й пречи да се възхищава на местните дизайнери. „Модата днес е изкуство, в което се твори“, категорична е тя в интервю за вестник „Моден журнал“. Затова дизайнерката се обръща за вдъхновение към един от характерните елементи в традиционната българска култура – шевицата.
През ноември 1928 година в кино „Роял“ е организирано ревю, на което са представени 20 дрехи. В първата част манекените дефилират с носии, като всеки модел има свое име – „Македония“, „Син Охрид“, „Ловеч“, „Шоп“, „Болярка“ и др. Сценографията и музикалният фон са издържани в духа на народното изкуство. Според Видинска нейните рокли с български мотиви се харесват в Париж и дори е получила поръчка за бродерии в народен стил от известна френска модна къща.
Звездата на българската музика Лея Иванова прави дебюта си на сцената на „Казиното“ (днес Софийска градска художествена галерия) с направената специално за нея „черна карирана поличка с бяла блузка и шалче“. Съпругите на водещи политици, банкери и адвокати също се доверяват на вкуса на Пелагия Видинска.
След 9 септември 1944 година Пелагия Видинска остава без своята модна къща, но продължава да работи в тези среди. Създава костюмите на Държавния фолклорен ансамбъл (впоследствие наречен на името на Филип Кутев), а впоследствие е главен майстор в шивашкото ателие на Народния театър. Водещата дизайнерка на Царство България умира през 1960 година, но оставя зад себе си цяла епоха в развитието на българската мода.
