Наричаха ЖАН КОКТО/ 1899- 1963 /“принцът на деветте изкуства“, защото бе и поет, и белетрист, драматург и есеист, киносценарист, музикант, живописец и график, архитект и дори хореограф!
В деветте изкуства „ужасното дете на френската култура“ остави голямо и оригинално творчество – все още не напълно изследвано и оценено. Невероятната му активност и впечатляващото разнообразие на неговите дарби смущаваха съвременниците му – те трудно и късно го оцениха по достойнство. Повечето от неговите критици бяха направо обезкуражени и не можеха да допуснат, че това „разпиляване” е белег на гениалност. Самият той вярваше, че едно произведение на изкуството, за да е автентично, трябва да „кореспондира с всички музи“.
Девизът му гласеше: „Бъди истински, жив човек, чак след това творец. Творец могат да те нарекат и след смъртта.“
КАТО ТВОРЕЦ СЕ ФОРМИРА в края на десетте и началото на двайсетте години на миналия век, време на решителни промени, на технически и научни открития и на загуба на главната опорна точка на европейската цивилизация – Вярата в Бога. Време на „Залеза на Запада”, както ще го определи немският културфилософ Освалд Шпенглер. ` По това време в Париж се зараждат, получават признание или не, безброй школи, течения и стилове в изкуството. Но индивидуалистът Кокто не е част от никоя школа или направление – още в началото на двайсетте ще скъса демонстративно със сюрреализма, при все че той ще бележи поезията му до края.
Чувствителен към всичко ново, надарен с повече „пипалца“ и „фасетки“, Кокто ще улавя всичко ново, което се носи из въздуха на Париж. Ще следи артистичния живот, ще общува с големите личности от света на поезията, театъра, киното, музиката, изящните изкуства. Непрестанно ще удивлява съвременниците си като ще променя стила, маниера, формата, изразните средства, ще търси синтез между изкуствата, като сам ще нарече всичко това “ стратегия на изненадата“. Целта ще бъде само една – да вдъхне „поетична струя“, там където преди него никой не е съзирал нещо поетично.
И първият му опит ще бъде успешен – либретото към балета „Парад“, в стилистиката на площадния театър. Този спектакъл- експеримент ще влезе в историята на театъра, не само заради сценографския дебют на Пабло Пикасо/ когото Кокто ще приеме за един от своите учители!/, но и заради опита за синтез между класическия танц и естетиката на цирка и мюзикхола – опит, твърде дързък за времето си. Музиката, която Кокто ще поиска за „Парад“ не бива да е импресионистична като тази на властващия тогава Клод Дебюси. „Стига с тази „облачна музика!“, ще извика Кокто. „Дайте ми музика, която да стъпва здраво по Земята!“. Такава ще напише странният самотник Ерик Сати / 1866- 1925/. Заедно със Сати и младите тогава: Дариус Мийо, Артюр Онегер, Франсис Пуленк, Жермен Тайфер, Луи Доре, през 1919 година Кокто ще организира прославилия се по- късно кръг „Шесторката“, който ще обнови френската и световната музика. Заедно с тези смели новатори ще сътвори пантомимите- гротески „Бик на покрива“/ 1920/ и „Сватба на Айфеловата кула“/1921/.
КОКТО НЕ БЕШЕ СРЕД ПИСАТЕЛИТЕ, които създаваха поезия през младостта, а в зрелите си години се посвещаваха изцяло на прозата. През целия си живот той не измени на лириката и последната му стихосбирка от 1960, може би най- силната, носи скръбното и малко горделиво заглавие „Реквием“. Първите му три поетични сборника се посрещат снизходително от критиката като отглас от естетстващия символизъм на автори като Едмон Ростан и Ана дьо Ноай. Същинската му лирика започва след Европейската война с „Нос Добра Надежда“ и „Разговор за големия сън“. Зад тях вече има определен жизнен опит. Освободен от военна служба, по здравословни причини, младият поет отива нелегално на фронта като морски пехотинец и дори участва в сражение. Но скоро е разкрит и изпратен в тила. В същия ден загиват всички негови бойни другари. Кратката военна авантюра променя характера на лириката му. Новите стихове звучат без „реторика“, но не и без патос и емоции. Както осъжда безсмислието на войната в реалистични стихове, въпреки отделните „модернистични орнаменти“, както сам ще ги определи.
НАЧАЛОТО НА ДВАЙСЕТТЕ ГОДИНИ ще го свържат с поетиката на сюрреализма, на Андре Брьотон, с експериментите на дадаиста от Румъния Самуел Розенщок, или както го знаем, Тристан Цара, с ранните опуси на Пол Елюар и Луи Арагон. Ще възприеме тази странна техника, както и преднамерения алогизъм на изказа им, стремежа да се удиви и порази читателя с нещо непременно неочаквано и екстравагантно, не само като образ и стих, но и като стаена и неподозирана емоционална енергия. Но не след дълго, със сборника „Речник“, Жан Кокто ще скъса окончателно със сюрреализма и ще се върне към изворите на традиционната френската поезия – по- точно към естетиката поетите от Плеядата / Пиер дьо Ронсар и Жоашен дю Беле от XVI век /.Ще се вдъхнови от вечните идеи за Любовта, Живота и Смъртта. Наистина, твърде сложна и противоречива сплав от елементи на класичност /или по- точно традиционност / от ХVI век и ритмически ходове и метрика при чужди на класицизма образност и интонации /, съчетани с откровено авангардни идеи – така накратко би могла да се определи тази поезия. Всъщност, подобно смешение на класицизъм и модернизъм, при това и с влияние от романтиците на XIX век / Юго, Вини, Мюсе, Ламартин/, откриваме и в прозата и драматургията на Кокто. В романа „Тома Самозванеца“, а в и „Трудните деца“ семейно- битовите отношения са погледнати странен, необичаен ракурс. Героите тук са извън нормите на общоприетия морал, подвластни почти напълно на своите желания и капризи. В „митологичните“ пиеси на писателя:“Орфей“, „Антигона“, „Едип цар“ античността е някак гротескно, парадоксално деформирана от елементи на привнесената съвременна действителност. А в „реалистичните“ пиеси: „Човешкият глас“, „Ангели- чудовища“ и „Пишещата машина“ тази действителност е чувствително преобразена.
Всъщност водещ мотив в цялото творчество на Кокто е стремежът за предоляването на действителността, разривът със заобикалящия го свят. Оттам произтича и постоянната му и любима тема – за Лъжата и Истината.
Героите на Кокто постоянно играят и си създават свои въображаеми светове, не за да им се радват и съзерцават, а просто за да съществуват, да живеят в тях. Затова и игрите им се оказват не винаги невинни и дори опасни. Трагедията на неговите герои не е трагедия на Вината, а на Съдбата. Разривът със света и в крайна сметка фатален за тях. Съдбата им е фатална…
ДРАМАТУРГЪТ КОКТО НЕ ОБИЧА играта на психологически театър. Предпочита напрежението на действието. „Пружината“ в неговите пиеси е като в театъра на любимите му образци – Пиер Корней и Жан Расин, а също и на романтиците Юго и Дюма- баща. Персонажите му, раздвижени от силни и изпепеляващи страсти, са почти винаги невинни жертви на Съдбата, на Фатума…
През целия си живот Жан Кокто търси вдъхновение от образците на голямата световна литература като тръгва още от Софокъл и Еврипид и стига до XIX век. Но не може да се определи като „книжен“ или „вторичен“ автор. Шедьоврите на изящната словесност от Античността, Класицизма и Романтизма за него са само средство за творческо осмисляне на обкръжаващия го реален свят, с който се чувства свързан. Кокто е наш съвременник, споделящ с нас сериозни и важни неща на достъпен, разбираем език…
ПОВЕЧЕ ОТ ПОЛОВИН ВЕК ЖАН КОКТО Е В ЦЕНТЪРА на литературния и художествения живот на Париж, по негово време столицата на Европа и света. Познава се и другарува с най- видните хора от епохата: Пабло Пикасо, Амедео Модилиани, Джорджо Де Кирико, Морис Ютрило от художниците, Игор Стравински, Дариус Мийо, Ерик Сати, Франсис Пуленк, Морис Равел от музикантите, Пол Елюар, Луи Арагон от поетите и още: Сергей Дягилев, Чарли Чаплин, Вацлав Нижински, Реймон Радиге, Морис Жакоб, Ана дьо Ноай, Константин Бранкузи, Йожен Йонеско…Широки и разностранни са не само дарбите, но и интересите на този изключителен французин. Но при цялата му склонност към неочаквани парадокси и обрати, към различни форми на изказ и себеизразяване, неговите критически оценки са реалистични, честни, пълни. Кокто не претендира за цялостна и завършена естетическа система, но критериите му са винаги устойчиви, идеите осмислени и изстрадани, неизменно защитени. Сред неговите забележителни портрети- спомени и есета най- важното, без съмнение, е есето за Пабло Пикасо.
Тук срещаме идеята, наречена от него съвсем просто: „линия“. Линията е въплъщение на човешката и художествената същност на всеки отделен творец. Колкото по- голям и по- значим е той, толкова по- отчетлива е линията. При писателя тя звучи като „непрекъсната нота“. Към нея се нанизват думите, избрани от Кокто. За него „линията“ е още и „стила на душата“, етичната същност на творчеството, изискваща особено внимание и грижа.
„Линията“ или „стилът на душата“ можем да проследим в цялото творчество на Жан Кокто, особено в неговите есета и портрети- спомени. В тях се срещаме не само със забележителния му дар да удивлява другите, но и със способността му самият той да се възхищава на чуждия талант и ум, на творчеството и дарбите на другите. С твърде малко щрихи той рисува своите съвременници, представя ги в цялата им пълнота и достойнство, прави това без капчица завист, щедро, благородно, както умеят само истински благородните и щедри натури.
КОКТО ПРИТЕЖАВАШЕ НЕСПОКОЙНИЯ ДУХ НА АРИЕЛ.
Природата му го принуди да премине през или по-точно да кокетира с дадаизма и кубизма, с традиционализма и сюрреализма. През целия си живот той искаше да бъде харесван, да забавлява, да изненадва, да шокира. Всъщност начален тласък за това му дава прочутият руски импресарио Сергей Дягилев /1872 – 1929 /, който поръчва на двайсетгодишния младеж плаката за премиерата на балета „Видението на розата“ за Руските сезони в Париж с думите:“Изненадай ме!“. И от този момент Кокто изненадва непрекъснато…
И все пак, Жан Кокто е преди всичко поет. За него поетът е „творец на митове, който със своето очарование и своите заклинания осветлява тайните и красотата на света, скрити зад привидността на нещата. И чрез ритмиката и избора на думите, наситени с определено митологично значение, чрез показването на подробности, преди това незабелязани, поетът пресътворява света.
В поезията Кокто измисли нови, непознати категории: „поезия на романа“ („Тома Самозванеца“, „Ужасните деца“), „критическа поезия“ („Есета върху критиката“), „поезия на театъра“ („Пишещата машина“, „Човешкият глас“), „графична поезия“ (рисунките му, цикълът „Тайните на Жан“); да не говорим за многобройните му драматизации, адаптации и режисьорски постановки – някои прекалено новаторски за времето, като „Рюи Блас“ по Виктор Юго.
През 1929 г. Кокто заявява с апломб пред своите приятели – това е целият интелектуален Париж, че следващата му голяма работа ще бъде авторски филм. И само след година парижани аплодират „Душата на поета“. За цял живот се заразява от бацила на седмото изкуство и започва да прави филм след филм: „Красавицата и звярът“, „Вечното завръщане“, „Завещанието на Орфей“, „Ужасните родители“. През 30-те години открива и своето голямо пристрастие и любовта на живота си – актьора от театъра и киното Жан Маре.
Заслугите му за обновяването на езика на киното са безспорни. Той е сред първите творци на ХХ век, които разбраха, че както епосът и драмата, така и киното могат да раждат шедьоври. Заедно с Рьоне Клер и Луис Бунюел той създава филма- поема. Неговите :Красавицата и звярът”, „Вечното завръщане”, „Кръвта на поета”, „Орфей” останаха в историята на седмото изкуство и се гледат с успех и от днешните зрители. В тях той зашифрова Невидимото и точно обрисува Невероятното. Според него колкото по- странна е разказаната история, толкова по- реалистичен трябва да бъде разказът.
В киното, както и в театъра, Кокто отначало е калфа под „палката“ на прочути майстори, но скоро сам се утвърждава като такъв. А преди това се е утвърдил като литератор и е заслужил адмирациите на Марсел Пруст, Жул Льометр, Едмон Ростан, на Анна дьо Ноай. На голямата френска поетеса и аристократка от румънско-български произход (потомка на Софроний Врачански) той посвещава благочестивата си книга „Контеса дьо Ноай. Да или не“. Когато през октомври 1955 г. му връчват по най-тържествен начин сабята на френски академик, неговият бележит колега Андре Мороа възкликва: „О, Господи, ако можеше да поставиш огледало пред духа на този мъж, колко младост и сила би отразило то!“
А Кокто е вече на 66 години…
Интересно е, че освен Жан, той се казва и Клеман – на фр. „милосърден”. Звучи малко иронично, нали?! Представете си: Клеман Кокто!
ВЛИЗАНЕТО НА ПОЕТА В КРЪГА НА „БЕЗСМЪРТНИТЕ“ съвпада с апогея на блестящата му кариера, чиито върхове според тогавашната критика са сборниците с поезия: „Лампата на Аладин“, „Разпятие“, „Опера“, „Седмата цифра“, „Светлосянка“ и „Реквием“…
Но изненадва фактът, че въпреки славата и признанието накрая до известна степен Кокто е забравен. Тогава изгряват звездите на по-младите от него Анри Мишо, Рьоне Шар, Пиер Еманюел, които чувствително обогатяват френския поетичен език през ХХ век.
