През целия си живот Пенка Маринова бе запленена от сцената. Дори когато я напусна като певица и артистка, не можа да се раздели напълно с нея и продължи да работи като асистент- режисьор в Русе и Благоевград, а след това пое и неособено престижната за една примадона роля на…суфльор в Русенската опера, на което се бе посветила и отдала изцяло, без остатък. Всъщност тя бе един от градителите на тази водеща музикална сцена и благодарение на нейния талант и всеотдайност, а също и на огромния принос на певците от нейното поколение, Русе си извоюва заслужено славата на “град на певци”. И днес, след толкова години, публиката още си спомня за нея, а също и за прекрасните й партньори, “ слънчевия тенор” Николай Здравков и “несравнимия баритон” Кирил Кръстев, двама певци- вокалисти от европейски мащаб, с които тя ще остане в историята на българския оперен театър като част от знаменитата “русенска оперна тройка”.
Пенка Маринова е родена на 9 януари на 1929 година, под знака на упорития и самотен Козирог, в малкото северно градче Нови Пазар, в много бедно семейство. Пее от дете и от ученическата самодейност попада почти случайно в новооснованото след 1944 г. / първото извън София / музикално училище “Добри Христов” във Варна. Там има шанса да се срещне с една чудесна педагожка – Веселина Зафирова. С нея ще работи и по- късно, когато г-жа Зафирова ще преподава в Русенското музикално училище, в което след нея, за съжаление, вече няма да се появи вокален педагог от нейната класа.
”Госпожа Зафирова ме научи не само да пея, но и да правя музика. С нея подготвих един огромен репертоар, още когато бях в Музикалното училище във Варна. Тя ме въведе не само в света на операта, но и в невероятния свят на песента, на Шуберт, Шуман, Малер. Под нейното ръководство подготвих почти целия си концертен репертоар. Страшно съм й задължена!…”
По- късно, през сезона 1960- 1961 година Пенка Маринова специализира при именитата румънска певица и педагожка проф. Арта Флореску, едно световно име, с която усъвършенства трудната и сложна роля на Мадам Бътерфлай.
През 1949 г. в Русе се открива Държавната опера – тогава Русенска народна опера. Едва навършилата двайсет години Пенка пристига в крайдунавския град, за да се яви за хористка / Г-жа Зафирова счита, че гласовите й данни не са от това качество, че да стане солистка ! /. Но комисията, водена от младите Константин Илиев и Добрин Петков, с участието на композитора Любомир Пипков, решава, че “това слабичко и накуцващо момиче, въпреки крехкия си лек, лиричен глас, притежава голям артистичен заряд”, и веднага я назначава за стажант- солистка, въпреки че не е завършила Консерваторията и няма никакъв сценичен опит. Първата постановка, с която през есента на същата година тържествено се открива Операта, е Вердиевата “Травиата”. Диригент е Константин Илиев, режисьор проф. Драган Кърджиев, а художник Асен Попов. Първият Жорж Жермон е Кирил Кръстев, а в теноровата партия се представя Косю Лунгов. Основните изпълнителки на трудната главна роля са две: достолепната столична примадона Елисавета Йовович, възпитаничка на Римската академия “Санта Чечилия”, командирована по политически причини от вожда Г. Димитров в Стара Загора и Русе, и младата и гласовита Брилянта Кеворкян, току-що завършила Консерваторията. И двете са много добри, певчески изрядни, музикални, елегантни, сценични, но въпреки това отстъпват на младата и неопитна Пенка – тя е чаровна, спонтанна и по-ярка актьорски от тях, а нашата публика винаги е предпочитала по- ярките артисти пред съвършените, но хладни вокалисти. Затова и нейната Виолета Валери веднага бива оценена високо от русенци, които започват да я следят във всяка нейна изява и скоро тя се превръща в любимка, в звезда.
Най- добрата българска Мадам Бътерфлай
заедно с несравнимия Шарплес / Кирил Кръстев/, 1964
«Първата Виолета, от 1950 година, правих, когато бях съвсем млада. Мисля, че е била просто хубавичка, жизнена, но не и истинска. После, в зрелостта си, правех Виолета като че ли всяка сцена е последна за нея. Тя бърза да живее, не се знае колко й остава. Правех я необуздано еуфорична още от първо действие. Но не и разюздана. В това се състои, според мен, магнетизмът на Виолета Валери от първите сцени. Срещата с бащата на Жорж Жермон търсех без всякаква демонстрация на достойнство. Виолета, или Маргарита Готие, както я описва в литературния първоизточник Александър Дюма- син, е била жена, достойна за уважение, заради ума и държанието си. Репликата: «Господине, аз съм жена и това е моят дом» пеех едва доловимо, тихо, равно, почти стеснявайки се, че се налага да изговарям подобни самохвални думи…»
Като малка Пенка боледува от детски паралич- това тежко заболяване уврежда единия й крак. През целия си живот тя куцаше, но излезеше ли на сцената този дефект изчезваше като по чудо. «С много мъки и усилия на волята успях да преодолея куцането си на сцената, ще сподели по- късно тя. –
Моята майка не вярваше, че от мен ще стане артистка. «Ти с твоя куц крак искаш да излезеш на сцената?! Абсурд!», казваше тя.
След «Травиата» Пенка Маринова се утвърждава бързо като първо лирично сопрано в състава. Последвалите Розина в «Севилският бръснар», Норина в «Дон Паскуале», Адина в «Любовен еликсир», Блонда в «Отвличане от Сарая», Пепита от «Волният вятър» я разкриват пред публиката като очарователна лиричка и субретка, на която не липсват остроумие, кокетство и дори пикантна предизвикателност и закачливост. Но тя копнее за по- други роли – на трагични, белязани от съдбата героини. В един наш разговор през 1979 г. , по повод моя юбилейна статия за нея, тя сподели, че години наред е мечтаела за ролите на Тоска, Джоконда, Аида, Лучия. Те, разбира се, не бяха за нейния тип глас – нежен лиричен сопран, не особено мощен и голям, но със сладък, чист и звънлив тембър. Но яркият й драматичен темперамент нерядко я караше да посяга и към партии, не твърде подходящи за гласа й – Мини от «Момичето от Златния Запад»/Пучини/, Наташа от «В бурята»/Хренников/, Дездемона в «Отело» на Верди, Албена от операта на Хаджиев. И може да се каже, че особено в сценично отношение тя беше по- добра от драматичките в тях, а и публиката я предпочиташе, защото бе по-добрата и по-чаровната артистка.
Като драматург на оперите в Русе и Благоевград / където тя работи за кратко като ассистент- режисьор/, имах щастието да работя и отблизо да общувам с Пенка. Мога да кажа, че тя бе наистина родена за сцената. А и невероятната й упоритост, интелигентност и работоспособност я отделяха от нейните колеги, а се знае, че по нейно време Русенската опера притежаваше истински ансамбъл от прекрасни певци…
През 1958 г., бе една щастлива година за Русенската опера, Пенка Маринова участва в първата постановка, «извън столицата», както неправилно се изразяват мнозина критици и журналисти у нас!, на «Манон» от Жул Масне, дело на режисьора Стефан Трифонов и на диригента Руслан Райчев. Това бе един вълнуващ спектакъл, еталон за интепретацията на трудния и не особено познат у нас френски оперен стил. Нейната Манон беше наистина изумителна – прелестна, кокетна, грациозна, капризна, променлива в първите три действия и злочеста, дълбоко нещастна, трагична на финала. Малко след това тази великолепна лирична опера се представи и в София с прочутата Катя Попова, но мисля, че сравнението бе в полза на Пенка Маринова. Манон на Пенка Маринова бе по- многопланова и цялостна. По същото време тя изпълняваше и една съвсем различна роля – Татяна от «Евгений Онегин» на Чайковски / реж. Илия Иванов, дир. Ромео Райчев/. Мечтателната и романтична героиня на Пушкин и Чайковски намери в нейно лице един истински, вдъхновен тълкувател. Колко различна и колко убедителна и вълнуваща бе тя като Татяна Ларина в първите картини, а след това и като Татяна Гремина от последното действие!
Поредицата от Пучиниеви «малки жени» – Мими от «Бохеми», Лиу от «Турандот», Мини от «Момичето от Златния запад» и особено Чо- чо сан от «Мадам Бътерфлай» – бе връх на сценичното творчество на Пeнка Маринова. През 50-те и 60-те години тя беше най- добрата и най- търсената изпълнителка на тази роля. Често гостуваше с нея в столицата, в Стара Загора, Варна и Пловдив. Тези роли заедно с Микаела /»Кармен»/, Лейла /»Ловци на бисери»/ и Маргарита /»Фауст»/ се оказаха по- привлекателни за актрисата и певицата. В тях тя вложи всичко, на което бе способна. Бих казал, че Пенка гореше на сцената, винаги даваше максимума на своите възможности и това не можеше да не се усети от публиката.
За нейните спектакли билети се продаваха седмици напред, оперните любители я предпочитаха, въпреки че по нейно време Русенската опера разполагаше с немалко първокласни и дори по- гласово надарени певици, които застъпваха и нейния репертоар /Надя Харитонова, Евдокия Здравкова, Цветана Тодорова, Евелина Стоицева, Мария Бохачек и др./
Тази интензивност на преживяванията, това пълно себеотдаване тя заплати в по- зряла възраст със здравето си. Всъщност сценичната й кариера беше кратка. Пя пълноценно – 16-17 години – от 1950 до 1967 г. Превъплъти се в 38 различни роли – от Моцарт и Верди до Парашкев Хаджиев, Любомир Пипков и Сергей Прокофиев, с превес на италианската и френската опера. Мисля, че върховата й роля бе в «Мадам Бътерфлай». Драма на сърцето, в която излъганото доверие се заплаща с цената на един човешки живот…
Интересни са думите на самата певица за тази героиня: «Главното е съпротивата. Бътерфлай не дава воля на чувствата си. Тя е истинска японка, учена и възпитавана да се владее, да не се издава. В един- единствен момент аз й позволявам да рухне – след репликата й към Кейт Пинкертон: «Елате след половин час да вземете детето». Бътерфлай вярва във всички. Когато е във второ действие с детето си и нарежда как ще тръгнат да просят, тя не се оплаква, не страда. Тя би съумяла с достойнство да изживее живота си така, но отказва, защото не вярва, че подобно нещо може да се случи..
Тогавашният директор- градител на Русенската опера/ подчертавам «градител», защото след него и особено в наше време ще се явят и рушители!/ Георги Чендов / той я лансираше със завидна последователност! / ни е оставил ценен спомен за Пенка Маринова в «Бътерфлай”. През 1965 година в Русе гостува великият руски пианист Святослав Рихтер. Чендов му задава следния въпрос: “С какво ще запомните нашия град?” – “С интелигентната и сърдечна публика”, отговаря музикантът. После се замисля и прибавя: “И с изкуството на една може би неизвестна на музикалния свят, но много голяма изпълнителка на Бътерфлай…”
Пенка Маринова живя и твори на сцената много интензивно. Може би заради това й кариерата й беше кратка – от края на 1949 до 1969, след което изявите й намаляха и постепенно прекъснаха. Крехкият й лиричен сопран, често пъти натоварван и с неподходящи за нея драматични роли, изгуби силата и еластичността си. Репертоара й поеха нови, млади и по- гласовити певици / Роза Митова, Стефка Евстатиева, Анамари Папазян, Виолета Шаханова/. Но споменът за една от първите оперни примадони в годините след войната ще остане за дълго в паметта на оперната публика в Русе. Чрез нейните превъплъщения тя се срещна за първи път с Виолета Валери, Мими, Манон, Лейла, Маргарита и Бътерфлай…
Татяна Ларина в „Евгений Онегин” на Чайковски, 1958
