Флобер и Ема Бовари

Безсмъртните любими. Флобер и Ема Бовари

„Искам да бъде погребана във венчалната си рокля, с бели обувки и венец; косите й да бъдат разпуснати върху раменете; три ковчега — един от дъб, един от махагон, един от олово. Не искам нищо да ми се приказва, аз ще имам сили. Отгоре цяла да бъде покрита с голям къс зелено кадифе. Искам това. Направете го.“

Господата много се учудиха на тия романтични хрумвания на Бовари и аптекарят веднага отиде да му каже:

— Това кадифе ми се вижда прекалено. От друга страна, разноските…

— Какво ви засяга вас? — викна Шарл. — Оставете ме! Вие не я обичахте! Махайте се!

Духовникът го взе под ръка, за да го поразходи из градината. Той приказваше за суетността на земните неща. Бог е много велик, много добър. Би трябвало безропотно да се подчиняваме на неговите повеления, дори да му благодарим.

Шарл избухна в богохулство.

— Аз мразя тоя ваш бог!

— Духът на непокорство е още във вас — въздъхна свещеникът“

Флобер и Ема Бовари
Illustrator: Albert-Auguste Fourié (French, Paris 1854–1896 L’Isle-Adam);  Bibliotheque des Chefs-d’Oeuvres Contemporains

.

Когато след пет години настървен труд Флобер най-после завършил гениалното си произведение, той го поверил на приятеля си Максим дю Кан, който го предал на Лоран Пиша, редактор и собственик на „Ревю дьо Пари“. Тогава Флобер си дал сметка колко е трудно да те разберат отведнъж, до каква степен оставаш недооценен от тези, в които най-много вярваш, които минават за най-умни. От това време именно води началото си презрението му към човешките оценки и ироничното му отношение към пълното утвърждаване и отричане.

Ако не се смятат няколкото непубликувани литературни есета, Гюстав Флобер издава първата си книга през 1857 година и това е шедьовърът „Мадам Бовари“.

Известна е историята на този роман, делото, заведено от прокуратурата, яростната обвинителна реч, красноречивата защита, оправдателната присъда, изтръгната трудно, с пазарлъци, предизвикала тежките укори на председателя на съда, после успехът — отмъстителен, блестящ, огромен!

Появата на „Мадам Бовари“ извършва революция в литературата. Самият Ницше искал да пише като Флобер, да превръща изречение във фраза, а фразата в дума.

За големите реалисти на 19-и век обемът е естествено изразно средство. Достатъчно е да сравним творчеството на Дикенс, Балзак и Достоевски, за да стане ясно, че количеството на страниците не е нещо случайно в течението на реализма, а основно средство за постигане на обхватност. Флобер прави изключение. Той разчита на друго — на внимателно изработения изказ, вълнува го не толкова обемът на обхванатата действителност, колкото качеството на това обхващане.

Но тъкмо това, което му спечелва слава — особеният прозаически стил, остава свързан с оригинала и губи своята сила в превод. Още повече, че този стил е бил действен, в контекста на френската проза от средата на 19-и век. Нейният стилистически маниер Флобер е атакувал с „Мадам Бовари“. Днес той е преодолян, а реалистичната стилистика, наложена от Флобер, отдавна е факт в художествената проза. Чрез посредници като Тургенев и Хенри Джеймс тя не само е овладяна, но и надмината в други големи литератури. Така че днес „Мадам Бовари“ звучи архаично тъкмо в тази насока, в която е била революционна книга на своето време. За нас остава непонятна деловитостта на разказвача. Неизбежно е да четем „Мадам Бовари“ не така, както би искал Флобер, да се интересуваме от разказаната история. Затова Мопасан и Зола губят по-малко в превод — те предлагат повествование в удобна неутрална езикова форма. Докато Флобер гради ситуация със своя естетическа стойност, държи се като поет, който по-малко съобщава, отколкото внушава. Тази грижа именно пречи на писателя да бъде продуктивен и прави произведенията му трудно преводими на чужд език.

La mort de Madame Bovary, pintura d’Albert Fourié, 1883

Обръщайки страниците, човек би казал, че героите се изправят пред очите му, че пейзажите се разгръщат с тяхната тъга или жизнерадост, с мириса си, с очарованието си, че предметите също се явяват пред читателя, призовани от невидима, неизвестно къде скрита сила.

И наистина Гюстав Флобер бе най-пламенният апостол на имперсоналността в изкуството. Според него авторът не бива дори да се отгатва, не бива да изтърве на никоя страница, на никой ред, в никоя дума дори частица от собственото си мнение, нито да прояви дори подобие на намерение. Той трябва да бъде огледало на фактите, но огледало, което да ги отрази, като им придаде неописуемия, неопределим и почти божествен отблясък на изкуството.

„Не искам книгата ми да съдържа нито една субективна реакция, нито едно отражение на автора”. ГФ

Той отдаваше голямо значение на наблюдението и анализа и още по-голямо на композицията и стила. Последните две качества осигуряваха според него трайността на книгите. Под композиция разбираше упорития труд, чрез който се предава единствено същността на действията, извършвани в живота, подбират се само характерните черти и се групират, съчетават, така че да се постигне по най-добрия начин желаният ефект, но не и да се внуши някаква поука.

Нищо не го дразнеше повече от байрактарите на критиката с техните теории за нравственото или порядъчното изкуство.

„Откакто съществува човечеството, казваше той, всички големи писатели са протестирали чрез творбите си срещу подобни ялови съвети.“

Моралът, почтеността, принципите са наложителни за поддържането на установения обществен ред. Но между обществения ред и литературата няма нищо общо. За романиста главният предмет на наблюдение и описание са човешките страсти, добри или лоши. Неговата мисия не е да назидава, нито да бичува, нито да поучава. Преднамерената книга губи своята художественост.

С внушителна фигура и открит поглед, с отривисти движения, холеричен, Флобер е човек на силните чувства и крайните решения. Всеотдаен и конфликтен, същевременно стеснителен и неуверен в себе си, той дълго пази любовното чувство като нещо свято. Едно юношеско вълнение му остава за цял живот — смята се, че то е запечатано в романтическата любов на Фредерик към госпожа Арну във „Възпитание на чувствата“. (Изглежда, единият от големите извори на Флоберовия песимизъм е в областта на чувствата.) Друга романтична любов, с писателката Луиз Коле, продължила осем години, завършва с разрив. Останала е голяма преписка, която разкрива единното същество на Флобер, неразделящо любовта от интелектуалните страсти. Отношенията с близките му приятели също не са особено гладки. Единствен поетът Луи Буйе не подхранва засилващия се с годините песимизъм. Разбира се, Флобер има именити литературни приятели. По-рано Сент-Бьов, по-късно Жорж Санд, Едмон Гонкур, Тургенев, Зола, младият Мопасан, когото напътства, Доде, Иполит Тен — това са хората, които го разбират и следват и които той обича. Участието в т.нар. „кръг на петимата“, в започналите през 1874 г. събирания в кафене „Риш“ на Флобер, Едмон Гонкур, Тургенев, Зола и Доде продължават до смъртта му.

Важен момент в живота му са двете големи пътувания — едното в Ориента и Гърция (1849—1851), второто в Тунис (1858) при подготовката на „Саламбо“. Но бидейки интроверт, който търси съвършенството в дълбочина, нему повече подхожда уседяването. Пътуванията само го убеждават, че човекът навсякъде е еднакво несъвършен.

Политическите и обществените му възгледи трудно могат да се представят в един цвят. Като всички романтици и реалисти на френския деветнадесети век той мрази буржоазията.

„Мадам Бовари“ е дебютът на писателя, фактически първото му публикувано художествено произведение. Към разработването на този сюжет Флобер бил подтикнат от своите приятели Дю Кан и Буйе. Непосредствено преди голямото пътуване на Изток те изслушали първия вариант на „Изкушението на свети Антоний“. Били единодушни в оценката — Флобер трябвало да потисне романтическата наклонност и да се заеме с обикновен сюжет. Той се оказал под ръка — историята на един обикновен човек, лекар, ученик на баща му, чиято втора жена направила дългове и сложила край на живота си. История, взета от всекидневието, както сюжетът на „Червено и черно“ на Стендал. В 1851 г. Флобер се заема с романа. Голямото му желание било да покаже на своите съвременници Шанфльори и Дюранти, нарекли се реалисти и автори на блудкави романи със съвременен сюжет, че работата не е в сюжета, а в начина на изпълнението му. Защото и на съвременен, и то на съвсем „нисък“ сюжет, каквато е историята на семейство Бовари, можело да се създаде произведение на изкуството. Флобер работи бавно. Както се изповядва пред Луиз Коле, изстрадва страници, дори отделни звуци му създават грижи.

Разбираемо е — амбицията е да няма нищо случайно и несвързано в тази книга, работена по маниера на поезията, да се създаде завършена творба, в която да не се усещат следите на творенето, още по-малко авторовите болки. Флобер пише на Луиз Коле: „Творбата не трябва да бъде нощно гърне за настроенията ни.“

В 1856 г., след като преминава под умния поглед на парнасиста Буйе, „Мадам Бовари“ е готова. Чрез посредничеството на Дю Кан започва да се печата в „Ревю дьо Пари“. Издателите на списанието реагират на определени пасажи, позволяват си поправки, за по-големи настояват пред Флобер. Писателят се съпротивлява. Последната част на романа редакцията публикува заедно с писмо на автора. Флобер е уверен в стилистическата цялост на своята творба и смята всяка външна намеса за неуместна. 

 Още през януари на 1857 г. заедно с директора на „Ревю дьо Пари“ и главния печатар Флобер е призован пред съда с обвинение за „накърняване на обществения и религиозния морал“. Прокурорът иска две години затвор за автора заради това, че не си е дал достатъчно ясна сметка за границите, които литературата, дори и най-леката, няма право да преминава; подобен метод, приложен към научни произведения, както и към художествени, би довел до един вид реализъм, който е отрицание на красотата и доброто, твърди прокурорът. Адвокатът противопоставя бляскава защитна реч, в която, както в обвинението естетическите аргументи не са на последно място.

С твърдения като това, че „стилът е единственият начин да се виждат нещата“, бива очертана посоката на съвременния модернизъм — правенето на изкуство става единствено достойно човешко занимание, стилът — равностоен на мировъзприятие. Още по-ясно звучи този глас в следното изказване: „Какво ми се струва прекрасно, какво бих искал да създам — книга без външна връзка, която би се държала сама о себе си, от вътрешната сила на своя стил… книга, която почти не би имала сюжет или най-малко в която сюжетът, ако е възможно, би бил невидим.“ Ето и другата амбиция на съвременното модерно изкуство — създаването на абсолютно чиста, независима от нищо творба. В порива си Флобер достига до отрицание на самата литература.

„Бих искал нещо, което не се нуждае от изразяване, нито от форма, нещо чисто като парфюм, силно като камък, неуловимо като песен.“ ГФ

Отвъд всички отделяния от света и всички спасявания в чистотата на творческия акт се явява друга действителност, нетворена и неоформена, в чието същество духът и материята са идеално слети. Това е последната дума на пределно откъсналия се от творческото дело идеал, в който парадоксално се срещат стремежът към съвършенство и отричането на възможността да се твори. И в това отношение Флобер е предтеча на модерния двадесети век — в съпътстваното от съмнение фанатично служене на изкуството.

Използвани материали: Есе за Гюстав Флобер от Ги дьо Мопасан; Гюстав Флобер — човекът и писателят от Богдан Богданов; МЕТ;

Авторски публикации 199

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Свързани публикации

Започнете да пишете термина, по който желаете да направите търсене, и натиснете Enter. Натиснете ESC за отказ.

Нагоре
error: Копи не е възможно!!!