проект отвъд короната

ОТВЪД КОРОНАТА- поглед назад. Прекрасният нов (ПОСТПАНДЕМИЧЕН) свят

Facebook
Instagram
Linked In
Fb messenger
Follow by Email

В човешката история е имало множество опустошителни епидемии, които са причинявали загубата на милиони животи. Испанският грип, който е убил между 50 и 100 милиона души в началото на 20-ти век, е взел повече жертви, отколкото Първата и Втората световна война взети заедно. Въпреки това, както отбелязва Лаура Спини в книгата си „Бледият ездач“„На въпроса кое е най-тежкото бедствие през двайсети век, почти никой не отговаря: испанският грип“.

С COVID-19 неспособността ни (или нежеланието) да запечатваме пандемиите в колективната ни памет като че ли за пореден път беше потвърдена. Инфекциозното заболяване преобрази из основи света ни в началото на 2020 г., но само три години по-късно всички следи от него сякаш напълно се изпариха. Както четем в книгата „Утре ли е Вече“ на Иван Кръстев, според психолозите Хенри Рьодигер и Магдалена Ейбъл тази безпаметност е свързана със загубата за усещането на за реалност. Хората са способни да помнят това, което могат да разкажат, а пандемията е едно своеобразно безвремие, лишено от линейния наратив с начало и край, в който сме свикнали да мислим ежедневието си.

Забравата може да бъде потърсена и в нелепостта на смъртта, която за разлика от тази във войната е лишена от героичния ореол, а историята на COVID-19 по ирония се заплете именно с тази на ужаса от бойното поле. Здравната криза още не беше приключила, когато светът се изправи пред новото геополитическо предизвикателство в Украйна. Дали поради този шок или поради някаква универсална склонност да не помним някои събития от човешката история, пандемията действително се дематериализира…

Кризата с COVID-19 обаче беше (и все още е) коварно реална и последствията от тази колективна травма ще ни владеят още дълго. Именно поради тази причина от екипа на „ОТВЪД“ вярваме, че е необходимо разговорът за COVID-19 да продължи и „Отвъд короната“. В нашето разбиране стои вярването, че в откритото общуване и разглеждането на многообразието от възгледи се крие ключът към осмислянето ѝ. За да проследим влиянието на пандемията в България в рамките на второ издание на документалната поредица проведохме интервюта с 19 професионалисти от различни експертни полета, изводите от които ви разкрихме в поредица от статии. Днес се връщаме към тях, за да разгледаме някои от основните акценти на това изследване.

проект отвъд короната

В увода на споменатия му труд, Кръстев пише: „Въпреки това в тази кратка книга поемам риска да твърдя, че COVID-19 драматично ще промени света ни, независимо дали ще запомним дните на епидемията или не. Светът ще се преобрази не защото обществата ни искат промяна, нито защото сме постигнали консенсус за посоката на промяната, а защото няма връщане назад“.

Макар в момента все още да не можем да твърдим какви точно ще бъдат дългосрочните политически, икономически и социално-културни последици от пандемията, много автори са категорични, че тя ще маркира същинското начало на XXI век. На първо място тя промени отношението ни към смъртта, нашепвайки ни, както някога специално ангажиран роб напомнял на победоносния пълководец – „Помни, че си смъртен“(прочети Отвъд короната: страх и смърт). Митичният балон на безсмъртието, в който дълго комфортно битувахме, се спука, а мощта на природата ни застигна. Това ни напомни за дълго отлаганите глобални екологически предизвикателства и мнозина погледнаха на кризата като на сигнал, който Земята отправя към собствените си обитатели, за да им съобщи, че нещо не е наред. Стана ни ясно, че не можем да продължим да живеем както преди.

Освен това дигитализацията, която започна много преди пандемията, сега се ускори с невъобразима мощ. Да си „хоум офис“, да ходиш на лекции и изложби в другата стая на апартамента стана „новото нормално“, но и ще остане нормално. Много бизнеси, които „временно“ затвориха физическите си магазини, след края на пандемията, решиха, че няма да ги отварят отново, тъй като (наред с икономическата изгода от подобно решение) повечето им клиенти вече са свикнали да пазаруват изцяло онлайн. Така пандемията положи връхна точка на културните трансформации на преминаването от индустриалната епоха към мрежовата ера. Вирусът промени бизнеса, образованието и дори начините, по които взаимодействаме с нашите близки, и много от нещата, които преди приемахме за даденост, вече са в миналото.

Една от трудностите на пандемията беше необходимостта да сме физически разделени. На мястото на общуването на живо трайно се намести това в социалните мрежи, които бързо се превърнаха в решаващ инструмент за комуникация, генериране, разпространение и потребление на информация. Макар да бяхме затворени по домовете си, същевременно осъзнахме, че живеем в общ свят. Всичко това обаче доведе след себе си и много вторични проблеми – хиперреалното пространство на социалните мрежи понякога може да действа като криво огледало и това става видимо в рязката поляризация по ключови теми като ваксинацията във Фейсбук дискурса по света и у нас. Очаквано не закъсня и бумът на дезинформацията и фалшивите новини, които на фона на пандемията се оказаха със смъртоносен заряд (прочeти Отвъд короната: медии, инфодемия, публична комуникация). Специално у нас това ни отреди и последно място в класацията по брой лица с пълен ваксинационен курс в Европейския съюз (прочeти Отвъд короната: здраве, грижи, медицина).

Парадоксално – в свързаността си, изправени пред глобалния риск, бяхме и по-разделени от всякога. Дигитализацията и пандемията, от една страна, засилиха усещането за космополитност, но от друга, изостриха антиглобалистките и националистките прояви. Затова още в началото на здравната криза множество социални анализатори изразиха притесненията си, че тя може да доведе до избуяването на десните популизми, а редът на либералната демокрация да бъде застрашен.

„Ваксъри“ и „антиваксъри“„русофоби“ и „русофили“ бяха само част от твърде генерализиращите термини, с които говорихме и продължаваме да говорим за войната между два коренно различни свята. Стана видимо, че зад яростното системно съпротивление срещу ваксините стоят много други страхове и несигурности, а несъответствията са най-вече в ценностно отношение (прочети Отвъд короната: контрол, отричане, саботаж). Ваксината не е просто ваксина, тя е символ на политическа принадлежност, а у нас – в контекста на подозрителността на голяма част от българите към всичко, което идва от Запад и е „европейско“, отказът от имунизация имаше друго важно съобщение.

Маргиналните интернет тролове, яростно отричащи ваксините на протести в молове и най-вече във Фейсбук, с началото на войната в Украйна, си сложиха руски знамена на профилните снимки. Голяма част от онези, които настояваха за отмяна на противоепидемичните мерки, сега събират подписи за „запазване на българския лев“. Начинът, по който „антиваксърският“ дезинформационен дискурс се преплете с проруската пропаганда си пролича в комуникацията на партии като „Възраждане“ (прочети Отвъд свободата: власт, пари и политика). Крайнодесните популистки говорители нямаха нищо против да се възползват от тази кризисна ситуация и уязвимост на гражданите (прочети Отвъд разума: психика, емоции, комуникация) и директно да внедряват в речта си дезинформация или сами да произвеждат такава. Целта – предоставяйки „лек“ от несигурността с прости обяснения на сложни феномени, те същевременно не пропуснаха да плъзгат и други предложения от идеологическия си пакет, с което можем да си обясним и популярността на подобни партии по време на пандемията (прочeти Отвъд короната: медии, инфодемия, публична комуникация).

Всъщност набирането на популярност на крайнодесните, неонационалистки и дори фашистки прояви у нас (но и не само) накара някои да се запитат дали изобщо българските граждани искат демокрация. Въпросът обаче е подвеждащ, а отговорите се крият в по-горните редове. А също и в някои травми и заблуди от прехода насам, които пандемията засили. За много хора в страната след 1989 г. думата „демокрация“ звучеше примамливо почти като мираж, символ на добър и справедлив живот, който утопията на комунизма не е успяла да постигне, самопораждаща се идея, достатъчно да бъде обявена. Тя, разбира се, не е нищо от това, но, за съжаление, тази представа впоследствие остави много хора с горчив „опит“ за демокрацията като нежелано и насила прокарано „зло от запада“, а носталгията към годините преди печалния преход се засили. Основният проблем тук обаче не е в демократичната идея сама по себе си. Червивата ябълка се крие тъкмо в институционалното поддържане на нисък праг на образование (за пример: в коя друга държава разговорите за политика са забранени в училище?) и на все по-увеличаващото се неравенство, резултат от лошото управление, корупция и липса на социални политики. Накратко – имайки предвид, че поне 1.5 млн. българи са живели под прага на бедността през 2021 г. (по данни на НСИ), не е учудващо, че думата „демокрация“ за тях е лишена от какъвто и да е смисъл.

Както ни напомня и Тимъти Снайдър в някои от книгите си като „За тиранията. Двадесет урока от ХХ век“ и „Пътят към несвободата“, посветени на съвременните и скорошни заплахи от авторитаризъм, в страни като Русия или САЩ, където неравенството при богатството и приходите расте, хората имат затруднения да мислят за бъдещето си, а когато не можеш да мислиш за бъдещето си, демокрацията се пропуква… Всъщност в книгите си той споменава България рядко, но написаното от него с пълна сила звучи за случващото се и у нас, а събитията от последните години го потвърждават. (Може да се каже, че са пророчески по отношение и на Путин и днешна Русия.) Разхождайки ни през най-новата история, Снайдър обяснява как се създават политически фикции, фабрикуване на кризи и преувеличаване на фактите, за да се стигне до деградацията на обществения дебат и провокиране на полярност. Проблемът според Снайдър е, че Западът проспива всичко това и през 20-ти век – и сега, когато тоталитаризмът напира.

Изводът на Снайдър, който и пандемията ни напомни е, че демокрацията не бива никога да се приема за даденост. Тя е трудна, уморяваща, резултат от ежедневни усилия, само малка част от които по площадите. В основата ѝ стои правилото, че за да работи, трябва и ние да работим за нея, затова са нужни действия не само отгоре-надолу, но предимно отдолу-нагоре. В този смисъл „държавата“ не е някакво абстрактно понятие – това сме самите ние. Ясно е, че е необходимо управляващите да започват да полагат необходимите усилия поетапно да се справят с натрупаните като мръсни чинии проблеми, но още по-ясно е, че е необходимо ние да продължим да настояваме за тези действия. Ако до този момент 34 години необезпокоявано сме си затваряли очите, пандемията направи системните дефицити у нас в образованието, здравеопазването, социалното и психично здраве, икономиката … културата, толкова болезнено видими, че би било жалко да я забравим. Както в световен мащаб, така и у нас, COVID-19 кристално ясно ни показа какво точно не е наред. Дали сега, след края на тази криза, ще използваме случилото се като урок и дали ще се инициират закъснелите разговори за гражданското образование, за човешки права, за неравенството, за психичното здраве, за домашното насилие, за климатичната криза – зависи от нашите действия, от готовността ни да сме граждани и от способността ни да водим диалог помежду си. Едно е сигурно – не бива да си позволим уроците, които COVID-19 ни даде, да се изплъзнат от паметта ни, колкото и травматично да е наученото. Разговорът трябва да продължи и отвъд короната.

Автор на статията- Роберта Колева. Тази статия е част от проект „План за развитие“ на ЕЛ МОМЕНТУМ ООД, който се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по ПРОГРАМА ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА ЧАСТНИ КУЛТУРНИ ОРГАНИЗАЦИИ през 2022 година.

Авторски публикации 295

Свързани публикации

Започнете да пишете термина, по който желаете да направите търсене, и натиснете Enter. Натиснете ESC за отказ.

Нагоре
error: Копи не е възможно!!!