„ЛЕТЯЩИЯТ ХОЛАНДЕЦ“ МЕЖДУ ONLINE ИЗОЛАЦИЯТА И СБЛЪСЪКА С РЕАЛНОСТТА
Интервю на Виолета Тончева с режисьорката Вера Немирова за постановката „Летящият холандец“ в Държавна опера Варна; за пътя от детското съприкосновение с Вагнер до децата като второ „аз“ на Ерик и Сента; online изолацията на „Летящият холандец“ от обществото като паралел с covid пандемията; картините, с които електронните медии доминират съзнанието и сблъсъкът между „имиджа” и действителността; идеалът на романтизма за необходимата саможертва на жената и утопичната любов между Летящия холандец и Сента; солистите и оперната легенда Курт Ридл; вселената Вагнер в творчеството на Вера Немирова.
Поздравления най-напред за наградата „Кристална лира“, с която съвсем наскоро, в Деня на будителите, Съюзът на българските музикални и танцови дейци“ отличи Вашата постановка на „Хитрата лисичка“ – първа поява на Леош Яначек във варненската оперна история и първо цялостно представление в България на това произведение.
Благодаря! Много ме трогна и развълнува тази заслужена награда – високо признание за постижението на целия творчески колектив на Държавна опера Варна. Радостта от наградата споделя и театърът на град Рощок, с който сме в колаборация за „Хитрата лисичка“, успяла да защити едно високо ниво в интернационален мащаб.
След „Хитрата лисичка“ във Варна идва „Летящият холандец“, чиято премиера предстои на 24 ноември тук и на 26 ноември във Фестивала на оперното и балетно изкуство в Стара Загора. Ако тръгнем от самото начало, кога беше първата Ви среща с „Летящият холандец“?
Това за мен е едно много важно заглавие, което заема основно място в моята биография. Първото ми съприкосновение с Рихард Вагнер беше още в детска възраст, когато след като заминахме за Източна Германия, майка ми Соня Немирова стана артист-солист и прима на Оперния театър в Рощок. Първата ѝ роля се оказа Сента в „Летящият холандец“ и за мен бе изключително въздействаща цялата обстановка, в която попаднахме – оловносивото Балтийско море на Северна Германия, легендата за „Летящият холандец“ и музиката на ранния Вагнер. Учехме немски език по тази опера и хората понякога не ни разбираха, защото езикът на Вагнер е старинен, поетичен и несравним с говоримия. Майка ми се потопи в съвсем нов музикален свят, защото в далечната 1983 г. Вагнер почти не се изпълняваше у нас.
И какво се случва 40 години по-късно?
Всичко преживяно тогава се връща наново при мен, затова реших да включа във варненската си постановка две талантливи деца на възрастта, на която аз бях, когато се срещнах за пръв път с „Летящият холандец“. Те участваха в „Хитрата лисичка“, а сега ще бъдат второто “аз” на протагонистите Ерик и Сента във филм, специално заснет за нашата продукция. Мултимедията като художествено средство ще бъде силно застъпена, но не само като декоративен елемент, а като самостоен разказ.
Разбрах, че ще използвате и live камера за видеонаблюдение в реално време, което също е много интересен подход.
В Германия някои режисьори често използват live камера, но аз прибягвам до нея, само когато наистина има смисъл. Сeга искам чрез това средство да въведа зрителите в ситуацията на Летящия холандец, който е прокълнат да броди по моретата със своя призрачен кораб. Изолиран от обществото, той не може да общува с хората по друг начин, освен online, точно както и ние, по време на ковид пандемията, комуникирахме помежду си единствено и само online, и виждахме нашите събеседници само на екран. В операта Сента през цялото време гледа портрета на Летящият холандец – една картина, която преведена на днешен език, може да оприличим на всички онези картини, с които електронните медии ни заливат, обсебват и доминират нашето съзнание. Не знаем какво е реално, какво е привидно реално и някъде там, между тези две категории са хората. Една много актуална и съвременна тема за “имиджа” и действителността, които често се оказват несъвместими и в сблъсъка с реалния човек възникват безброй противоречия и конфликти.
Разполагате действието на „Летящият холандец“ в съвременна среда…
В една неясна съвременност, може би безвремие, бих го определила като абстрактна реалност. Намираме се в трюма на кораб, хората изглеждат подтиснати от тавана, който тежи над главите им и застрашава да ги смачка, ако те не успеят със собствени сили да се освободят. Всъщност темите на „Летящият холандец“ са универсални и валидни за всички времена. Става дума за герой, който превишава правата си и дръзва да заобиколи опасния нос „Добра надежда“. Легендата разказва, че Сатаната прокълнал моряка за смелостта му и го наказал да странства в океана, докато свят светува. Появила се обаче и една друга, една светла сила – ангел, който решил, че присъдата е прекалено тежка и дал на моряка шанса на всеки седем години да слиза на брега, за да търси пристан и онази девойка, която ще му бъде вярна до смърт и така ще го освободи от проклятието. Една сама по себе си абсурдна клауза, тъй като знаем, че идеален човек, без биография и грешки, няма. Все пак се намира такава девойка – капитанската дъщеря Сента, готова на любов и саможертва, без всякакви условия. Покорен от всеотдайността и безусловната ѝ любов, Летящият холандец не намира сили да остане при нея и предпочита морето. Саможертвата на Сента довежда до неговото спасение в смъртта.
Мистична, красива, но и зловеща приказка.
Да, защото всъщност Летящият холандец води Сента към гибел. Тя се принася в жертва, за да го освободи от проклятието, според идеалите на романтизма, които изискват жената да се жертва, за да изкупи греха на мъжа. Доколко това е редно, стои, под въпрос в нашия епически разказ, в който музиката е силно драматична и се обръща изцяло към сетивата. Сента се бори да промени тесния свят, в който живее, така че да може да го превърне в нова родина за един „Летящ холандец“. Но не се получава, защото обществото не е годно да приеме нито него, нито нея. Тяхната любов е неземна, тя е утопия. Превърне ли се в реалност, се разбива в материалния свят.
Да поговорим за солистите. В плаката на Славяна Иванова за „Летящият холандец“ са загатнати чертите на Деян Вачков, който изпълнява главната роля.
Имаме много подходящ състав, сред който е нашата гостенка София Солови от Украйна, пристигнала в тези трудни за родината ѝ дни от Лвов във Варна, за да дебютира в ролята на Сента. Запознах се с нея в Санкт Гален през 2019 г., когато тя дебютира в моята постановка на „Русалка“. Солистките на Варненската опера Линка Стоянова и Димитринка Райчева също са разпределени в ролята на Сента. Гео Чобанов и Евгений Станимиров изпълняват ролята на Даланд, който е представен в операта като сребролюбец. Да не забравяме обаче, че във времената, когато Вагнер е писал своята опера, жените не са имали никакъв друг шанс за достойно място в обществото, освен ако не бъдат добре омъжени. Затова и Даланд предлага още първата вечер дъщеря си на пришълеца – този странен, но много богат чужденец, чийто образ в нашата постановка пресъздават Деян Вачков – прекрасен певец с голяма кариера в Испания и по света, и Марсел Бакони – гост от Унгария, който също участваше в споменатата моя постановка на „Русалка“. Ролята на Мари репетират Силвия Ангелова и Калина Жекова, Кормчията е младият и талантлив лиричен тенор Артьом Арутюнов. Специално искам да отбележа и хора, на който в тази опера на Вагнер е отредена голяма и важна роля.
Певците от „Летящият холандец“ имат привилегията да оформят стилово и вокално партиите си с оперната легенда, австрийския бас Курт Ридл, когото Вие доведохте във Варна.
Kammersänger Курт Ридл, нашият стилистичен съветник от Виена, е във възторг от солистите. Работата с него е един голям подарък. Познавам го от моите постановки във Виена, от дълги години следя творческия му път, той е истинска международна звезда. Радвам се, че прие поканата ни да работи с нашите певци както по отношение на стила, така и за специфичната артикулация на немски език в творчеството на Вагнер.
Езикът на „Летящият холандец“ постави предизвикателства пред певците и в предишната постановка от 2018 г.
Екипът тогава е бил друг, докато нашият постановъчен екип може да се похвали със значим опит от оперните сцени в Германия. С маестро Светослав Борисов поставих преди 7 години „Летящият холандец“ в Магдебург, сега към нас се присъединиха Павлина Ойстерхус за костюмите и сценографът Чавдар Чомаков, както и Димитър Иванов, който отговаря за мултимедията. Заедно надграждаме постигнатото с нови решения. Не рециклираме нещо вече готово, а търсим още гледни точки и хвърляме нова светлина, в стремежа да бъдем в унисон с непрекъснато променящата се действителност и да реагираме адекватно. Това е наш творчески дълг.
Обичате да се доверявате на едни и същи хора в различни постановки. Какво е необходимо да притежава един артист, за да влезе в избрания творчески кръг на Вера Немирова?
Да притежава изключително отворени сетива, да се задълбочава в историите, които пресъздаваме, да има силна творческа позиция и визия. Тези качества са особено необходими и за музиката на Рихард Вагнер, която обожавам. Поставила съм 9 от неговите 13 опери, сред тях – „Пръстенът на нибелунга“ във Франкфурт на Майн, „Тристан и Изолда“ в Бон, „Лоенгрин“ в Базел, „Летящият холандец“ в Магдебург и Варна. Започнах с „Танхойзер“, още като съвсем млада режисьорка през 2007 г. във Франкфурт на Майн – това беше първият ми Вагнер, а през 2024 г. ще правя „Танхойзер“ за операта в Карлсруе по нов начин.
Колкото повече се занимавам с Вагнер, толкова по-близък ми става този истински революционер и визионер, толкова по-добре разбирам неговата необятна същност, неговата вселена. Радвам се да бъда посланик на неговото творчество във Варна и корабът на „Летящият холандец“ да акостира тук наново.
