„Търговецът на начала на романи“ с награда „Европейски роман на годината – Жан Моне”
Писането?! Всеки от нас вярва, че може да пише, а мнозина, че биха станали дори и писатели, защото да пишеш е сигурно по- лесно, отколкото да композираш музика, нали?! Затова и в днес у нас графоманските опуси текат като пълноводни реки към издателства и редакции, а също и към Интернет. И ако преди имаше цензура и планирано книгоиздаване, днес хаосът е направо неукротим. Наистина, неукротима е решимостта на начинаещите автори. Всеки от тях вярва, че би сътворил неповторим комерсиален бестселър, достоен за филмиране в Холивуд или интелектуален хит, заслужаващ „Нобел”, с който да изгрее като нова звезда на небосклона на голямата литература.
Тази книга, „Търговецът на начала на романи”, на световно известният румънско- френски писател и драматург, дисидентът Матей Вишниек / род.1956/, със странното и непривично заглавие „Търговецът на начала на романи”, е доказателство за това, че проблемите на румънските и българските писатели са твърде близки. Не само във финансов аспект. И може би най- болният от тях е, че се чувстват недостатъчно оценени и признати в световен план. Главно заради локалността на сюжетите и идейните послания в техните творби. Но нали съседна Румъния даде на света поне трима велики творци: „потайния и циничен моралист” Емил Мишел Чоран, „духовния археолог, самотния скитник сред митове и легенди” Мирча Елиаде и „бащата на Театъра на Абсурда” Йожен Йонеско. Освен тях, ще добавим още неколцина, вече познати и ценени и у нас: поетите Никита Станеску, Марин Сореску и Ана Бландиана, прозаикът Мирча Картареску и още редица първостепенни творци, и, разбира се, автора на тази книга, вече представен, освен със своята оригинална поезия и силната си, световно призната драматургия, така и с трите си оригинални романа: „Паника в Париж, Града на светлините”, „Господин К. на свобода”, Планираният хаос”.
Но ако се върнем към темата за днешните начинаещи писатели, ще се натъкнем на един от множеството проблеми, висящи като дамоклиев меч над тях: да, структурата на романа до голяма степен е свързана с жанра на даденото произведение. И ако постепенното, плавно повествование се приема лесно от всички, то всяка по- различна, нелинейна структура предизвиква логичния въпрос:” Защо ли този автор е избрал подобен усложнен и дори претенциозен маниер, а не простотата?”. „Търговецът на начала на романи” / изд. „Гея Либрис”, София / е написан в маниера на язвителната, гротескната проза, стигаща до границата на делириума. И ако трябва да определим композицията му, определено може да кажем, че е „съшит” от поредица откровено нелепи епизоди или по- точно гегове. Те трудно могат да се преразкажат, да се разгледат поотделно, или да се разделят на части, но обединени в този странен текст, създават ефекта на „размиването” на границата между трагичното и комичното. Да, Матей Вишниек не е визионер, нито мечтател, а трезв и ироничен наблюдател на хода на събитията, при това склонен да приема живота като театър и игра. Такъв е и в драматургията си. Вече световно призната от Чили до Токио. Да представя суровата действителност иронично и на моменти по един странен, неочакван, направо шокиращ начин… А критиката го нарича „Новия Йонеско“!
Първата фраза на този необичаен роман съдържа в себе си цялата бъдеща книга, нейния сюжет, нейната скрита енергия. За да напише един наистина гениален роман, авторът би трябвало предварително да получи такава начална фраза от специалистите от една стара литературна агенция, със седалище в стария център на Париж, занимаваща се с изучаването и продажбата на начала на романи. А от услугите на тази странна и тайнствена / недостъпна за всекиго!/ организация в своето време са се ползвали велики писатели като: Джеймс Джойс, Хърбърт Уелс, Хемингуей, Камю, Кафка, Томас Ман…
И тук Матей Вишниек ни разкрива тайната – какво да сторим, за да получим прословутата, мечтаната от всички пишещи, Нобелова награда? Просто да потърсим тази агенция, продаваща вече близо триста години първи, начални фрази на романи, които са ключът към написването им, които дават начален тласък и път на бъдещото повествование.
„ Първото изречение на романа трябва да съдържа нещо от енергията на този неконтролиран вик, откриващ пътя на лавината…Трябва да е като искра, предхождаща мощна верижна реакция…Така че не бива да има невинност особено в първото изречение. То съдържа в себе си, като в зародиш цялата история, целия конфликт. Да, първата фраза е ембрион, препълнен от бъдещи възможности, като успешен сперматозоид, ако ми позволите това сравнение…Ха, ха…”
Така започва книгата на Вишниек с главен герой, един, изпълнен с надежда за успех млад литератор, потърсил тази литературна агенция. По време на разказа си Вишниек анализира и систематизира първите фрази на някои велики романи като:„Днес умря мама, а може би беше вчера… /Албер Камю „Чужденецът”/
Или:„Някой явно бе наклеветил Йозеф К, който не беше направил нищо лошо, но попадна в ареста.” / Франц Кафка „Процесът”/.
В заключение, като преводач на романа на Вишниек със странното заглавие „Търговецът на начала на романи”, който, неслучайно бе отличен с голямата награда за Европейски роман на 2016 във Франция, е един странен конгломерат от интересни идеи, множество странни и неочаквани сюжети и интересни, дълбоко оригинални мисли. И макар основната му идея е да представи „края на епохата на романа като индивидуално творение”, което е на път да се изчерпи, идея вече не нова, тя, все пак е решена твърде оригинално, впечатляващо…
Текст: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
„Търговецът на начала на романи“ – Роман; Превод: Огнян Стамболиев
1.
– Първото изречение на романа трябва да съдържа нещо от енергията на този неконтролиран вик, откриващ пътя на лавината…Трябва да е като искра, предхождаща мощна верижна реакция…Така че не бива да има невинност особено в първото изречение. То съдържа в себе си, като в зародиш цялата история, целия конфликт. Да, първата фраза е ембрион, препълнен от бъдещи възможности, като успешен сперматозоид, ако ми позволите това сравнение…Ха, ха…
Слушах тези думи повече от учтивост, погълнат от други мисли. През нощта ми се яви странен сън, почти кошмар: в него си правех списък с най- важните проблеми на човечеството / кризите, войните, епидемиите, катастрофите/, но все не успявах да ги подредя в точната им йерархия, постоянно ги местех от едно място на друго: проблем номер едно отиваше на четвърта позиция, пет – на втора и т.н. После, на сутринта ме събуди позвъняване от Букурещ – молба от колеги- писатели да подпиша петицията за спасяването на Дом Монтеору. И всичко това ме доведе до странно състояние, откъснало ме от действителността. По време на тези тревоги, ме притесни и проливният дъжд по обяд, от който пострадаха и доста от дърветата по Шан-З- Елизе. Беше ми сякаш изпратен от враждебната съдба, готов да ми развали деня, в който трябваше да ми връчат една сериозна литературна награда.
- Първите думи на един роман трябва да звучат като вик на моряк, който плува с платноход в океана и в един миг съзира земя… Знам, че мога да ви се сторя малко патетичен, дори смешен с тези твърдения. И все пак, ако отделите от времето си няколко минути и помислите, ще видите колко са верни…Началото на един роман трябва да бъде нещо като метафизичен отключващ механизъм, иначе ще е просто нищо.
Но кой ми представи този човек? Как се прилепи той към мен, в тази тайна градина, където се състоя връчването на наградите под все пак доволното и щедро слънце, появило се изведнъж иззад облаците в последната минута? Райграс, розови храсти, разни цветя из алеите, все още мокри от дъжда в този неприличащ на никого още влажен и прохладен малък свят. И всички тези писатели, редактори, критици, литературни агенти, журналисти сякаш бяха слезли от страниците на наградените книги, като техни главни персонажи. Гледах, притеснен как всички се опияняваха от това „градинско увеселение”, как поривисто ставаха от местата си и тичаха от една маса към друга. Как грабеха от блюдата с японска храна, от пирамидите с плодове и подносите със сладкиши, но най- вече как се наливаха със шампанско, щедро предлагано от домакините, и как си разменяха шифровани фрази и думички, съпроводени от погледи и жестове, също изпълнени с тънки и тайнствени значения.
И аз си взех чаша шампанско, и аз се насилвах да се усмихвам мило всеки път, когато към мен се приближеше някой, за да ми каже, че наистина съм заслужил – най- сетне! – това внимание на журито. Да, а пък ставаше дума за една не кой знае каква награда, при това не бях и сред първите в списъка, но все пак, изглежда направих някаква крачка, за да бъда забелязан от другите.
- Пръст, който натиска спусъка, ето това може да бъде първото необходимо и успешно изречение. Истинското начало на един роман е като избухването на вътрешен пожар…Обаче не забравяйте, че има и направо самоубийствени първи фрази…Представете си началото на роман с голяма сила, но с траекторията на бумеранг. Какво се случва тогава? Да, то, началото, просто се връща при вас и ви нанася смъртоносен удар. Но вие знаете, че всеки авторът, всеки истински писател, като започне да пише, поема върху себе си определени рискове…Включително и риска да попадне сред развалините на своята собствена конструкция…
Човекът, който ме свали при тези думи, сякаш нямаше лице, чертите му трепереха, не можех да ги уловя. В един момент от него остана практически само гласът. Интересно: той дали говореше само на мен или звучеше и в ушите на всички тук, около двеста особи, заразени неизлечимо от вируса на литературата? Моето внимание се втурваше след двеста малки цели, защото всички тези хора ме интересуваха, те бяха част от артистичния елит на Париж и бяха посветени повече от мен / „посветени в какво?” „във всичко ли?”/ и „ се представяха” в този малък влажен сега свят с много по- голяма естественост, отколкото го правех аз.
Ако можех да събера мислите си в един сноп, бих казал следното на този, прилепил се до моето тъпанче глас: ти, какво, не виждаш ли, че сега за мен най- големия проблем е моята дясна ръка? С лявата съм решил проблема, с нея държа чашата шампанско, а виж, за дясната нямам никаква идея, никакво решение, просто не мога да я държа естествено.
– Добре, аз бих могъл да поговоря за всичко това с вас, ако, разбира се, намерим време.
– Разбира се. А времето не е проблем.
– Във всеки случай, първото изречение на романа трябва да бъде като локомотив, способен да потегли напред с всички следващи думи, фрази, изречения, страници и глави, с целия кортеж от характери, с цялата верига от събития и метафори / „ Ах, бонжур, и моите поздравления, знаете ли, тъкмо ви чета”/. Да, първата фраза е като взрив…/ „Браво! А кой е вашият издател?”/ Макар и понякога този взрив да е със закъснение. Но така или иначе, рано или късно, той е длъжен да роди някакъв нов свят. Да, малцина автори осъзнават особената природа на тази първа фраза, фактът, че нейната функция е като на истинския Биг Бенг…
Доволни от себе си, копнеещи да бъдат видени, забелязани, всички тези герои от този социо- литературен спектакъл изпадат в едно приповдигнато състояние на непрекъсната възбуда. И със скоростта на брауновите частици се събират в групи по трима, четирима, които така бързо се разпадат, защото всеки участник в играта иска да преживее колкото е възможно по- голям брой от тези групови комбинации.
Аз винаги съм бил добър наблюдател – внимателен, търпелив. И ако към края на живота ми поискат да ме удостоят с някаква награда, то това би трябвало да бъде за осъзнатата добросъвестност, с която приемах всичко, на първо място хората. Да, тъкмо хората ми се струваха най- достойни за „вкусване”, независимо дали бяха анонимни минувачи, добре познати, знаменитости или пък най- обикновени хора. Хора с вътрешни противоречия, видими или невидими, осъзнати или неосъзнати – всички те бяха моята страст. Цялата тази хореография по улици, гари, площади, големи магазини – по местата, способни да привлекат не един човек, – беше за мен като един винаги много силен, впечатляващ спектакъл, комичен по своите мащаби и непредвидено трагичен в своята безполезност, поетичен в своето безредие.
- Малцина писатели знаят, че тези първи и съществени фрази могат да се купят, – завърши човекът, чиито черти на лицето трепереха. – Всъщност, точно това исках да ви кажа. Нашата агенция доставя начала на романи вече отблизо триста години. Ето моята визитка, кой знае, може пак да се видим в някой прекрасен ден…А сега, приемете моите поздравления за наградата…
Търговецът на начала на романи се скри, като ме остави в приятното състояние на вътрешен комфорт. И се случи нещо наистина благотворно с моята дясна ръка, вече открила някакъв смисъл. Аз стисках в нея визитната картичка на този непознат.
