ХОРХЕ ЛУИС БОРХЕС: „ПОЕЗИЯТА ТРЯБВА ДА СЪХРАНИ ЕЗИКА…“
Хорхе Луис Борхес обожаваше словото, служеше си с него майсторски, за да се представи или да опознае другите. За великия аржентинец, напуснал земния свят на 15 април 1986 г., казват, че разговорът за него е бил нещо като второ зрение. Много слепци разчитат на осезанието, за да „видят“ хората и предметите. А Борхес е „гледал“ единствено чрез словото. Може би заради е бил тъй благодарен и великодушен, готов да приеме за разговор и интервю всеки – от известния писател до начинаещия репортер. Призовавал е своите събеседници да се вслушват внимателно в „музиката на словото“, което според него можело да създаде нов културен модел. Като мнозина велики писатели на века Борхес не получи „Нобел“, но го нарекоха „Омир на модерния свят“.
ЗА ПОЕЗИЯТА
Поезията няма пряка връзка с времето.
Хубавият стил е винаги хубав,
без значение дали е написан днес или преди сто години.
Поезията е вечна.
Обстоятелствата са съвременни или исторически.
Влиянието на времето не е решаващо.
Хубави стихове са писали и Данте, и Вергилий, и Ариосто, които сега четем,
без да се замисляме, че са били създадени преди векове.
Една прекрасна метафора
на средновековен персийски поет направо ме изуми:
„Луната е огледало на времето“…
Човек си мисли за неща на пръв поглед крехки, призрачни,
изгубени във времето.
Луната, времето, което е без начало и без край.
Да, ако нещо е хубаво, то си остава такова.
Аз просто възприемам нещата и се мъча да ги изразя чрез словото си.
Поетът, актьорът възприемат нещата и се опитват да ги повторят,
без да отнемат нещо от тях, да ги похабят.
Лично аз се опитвам да създавам своята поезия скромно, с радост.
Поезията е призвана да съхрани езика.
Тъжно е да изгубиш това велико благо – езика.
А той е и художествено средство, както писа Бенедето Кроче.
Но за съжаление днес хората почти не разговарят.
Гледат телевизия, слушат радио, четат вестници.
Да, никой не говори.
Жалко, че разговорът – това прекрасно откритие на древните гърци –
започва да умира. Гърците първи са започнали да разговарят.
Другите народи преди тях са се молели, проклинали са, може би,
дори са ругаели, мърморели, но не са разговаряли…
Да, поезията трябва да съхрани езика –
това несъвършено и прекрасно откритие!
Сънят е първата художествена дейност.
Това е основа на поезията.
Сънят е първата малка театрална пиеса.
Когато сънуваме, ние сме едновременно театърът,
самата пиеса, авторът и зрителите.
Смисълът на живота е преди всичко в съня.
Да, има пряка връзка между съня, живота и поезията.
Животът е и начин на съществуване, а сънуването е начин на живот…
Казват, че вече нямало поети в целия свят. Но може би те са тук, сред нас,
но не можем да ги видим.
Трудно се вижда настоящето. Мислим, че познаваме миналото.
А времето само си прави подбора, антологията и още не е направило
антологията на настоящето.
Нас ще ни оценяват през ХХI век.
Сега сме много и сме някак изгубени.
А времето е единствено.
И само то може да избира и да прави антологии.
Може би сега, в този миг, там, в края на улицата,
някой създава чудесна поема или кратък стих,
а ние не го знаем, дори не подозираме за него…
Поезията е извън времето,
а бъдещето е винаги неясно.
Освен това то не може да бъде едно.
Всеки мисли за различно бъдеще. Единственото, което знаем,
че бъдещето ще бъде различно от нас.
На този свят всичко е непредвидимо. Индивидите също. Поетите и те!
Никой не би могъл да предвиди появата на Ариосто,
особено след като е имало поет като Данте.
Могат да се открият само някои малки прилики – нищо повече.
Лично аз преживях повече в настоящето,
което си мислех, не, по-скоро бленувах за миналото…
Спомням си чудесния стих на Елизабет Браунинг: „Остарей заедно с мене,
все още предстои да дойде най-хубавото!“ Каква надежда!
Да мислиш за бъдещето дори когато си остарял.
Младите имат навика да се правят на нещастни, на оригинални, на герои.
А старостта е нещо спокойно, хубаво,
по-спокойно от младостта.
Всеки млад човек иска да бъде Байрон, Бодлер, Пушкин, Хамлет, Разколников.
На моите години аз съм само Борхес и това понякога ме затруднява.
Вече съм забравил почти целия си живот.
Мога да си спомня само онова, което съм прочел.
Всъщност винаги съм живял само с поезията…
С ВРЕМЕТО…
След определено време човек започва
да вижда тънката граница
между „държането за ръка”
и „оковаването на душата” и проумява истината,
че любовта не означава само да легнеш
с някого или просто да бъдеш с някого.
Започва да разбира, че целувките не са договор,
че подаръците не са обещания.
Приема ударите с вдигната глава и широко отворени очи,
научава се да строи пътищата си „днес” и „сега”, а не „утре”,
защото това „утре”
може да бъде твърде несигурно,
а пък бъдещето винаги ни носи безброй варианти,
които могат да ни спрат дори и по средата на пътя…
+
И така: след определено време, човек разбира,
че ако животворната слънчева светлина
се окаже прекалено силна,
тя може да ни изгори и дори изпепели…
+
С времето се научаваме,
че ако стоим до някого,
който ни обещава „по- добро бъдеще”,
може да се върнем и към миналото…
+
С времето научаваме,
че само онзи, който е способен да ни обича
заедно с нашите недостатъци,
без да иска да ги промени на всяка цена,
може да ни дари с щастието,
за което сме мечтали…
+
С времето научаваме,
че ако сме застанали до някого само,
за да споделим с него самотата си,
накрая ще стигнем до там,
че вече няма да го забелязваме…
+
С времето научаваме,
че истинските ни приятели се броят на пръсти,
и онзи който не се бори за тях,
рано или късно ще се види заобиколен
само от неистински приятели…
+
С времето научаваме,
че думите, казани в изблик на гняв,
могат да продължат да звучат
през целия ни живот и дори
да се превърнат в жива рана…
+
С времето научаваме,
че да се извиняват могат всички,
но да прощават истински
са способни само извисените духом…
+
С времето научаваме,
че ако раним сериозно някой приятел,
след това приятелството
ни никога няма да бъде същото…
+
С времето научаваме,
че дори и да си бил щастлив със своите приятели,
някой ден ще изпиташ болката от самотата, когато си отидат…
+
С времето научаваме,
че онзи, който презира или унижава другите,
след време ще страда по същия начин, дори и двойно повече…
+
С времето научаваме,
че всеки опит, преживян с жив човек,
може да ти даде нещо,
което никога няма да се повтори…
+
С времето научаваме,
че ако прибързваме и насилваме нещата и събитията,
краят който очакваме няма да бъде желания от нас…
+
С времето научаваме,
че най- хубавото в живота не е бъдещето, което очакваме,
а онзи миг, в който сме си мислили и мечтали за това бъдеще…
+
С времето научаваме,
че макар да се чувстваме щастливи с тези,
с които сме заедно в момента, ще ни липсват ужасно и онези,
които вече ги няма при нас…
+
С времето научаваме,
че когато се опитваме да простим
или да поискаме прошка, да кажем,
че обичаме, че ни е мъчно, че имаме нужда,
че се чувстваме самотни –
пред един гроб, това вече няма никакъв смисъл
и не може да промени нещата…
Да, за съжаление,
всичко това се научава с Времето!
Бележка и превод от английски: Огнян Стамболиев
