Като литературно направление Димитър Димов е представител на реализма. Това е ярко изразено в цялото му творчество, особено в романа „Тютюн“. Житейският му път е наситен и разнообразен. Изключително влияние върху него оказват Зигмунд Фройд, Жан-Мартен Шарко и Фридрих Ницше. Общото между тях е, че изучават и анализират човека като културен, научен, философски, религиозен и морален феномен. Димов завършва гимназия в София, а висшето си образование продължава във ветеринарномедицинския факултет, на Софийския университет. Малко по-късно, по съвет на свои близки се премества в юридическия факултет на същия университет, търсейки себе си. В средата на 40-те, става преподавател в агрономическия факултет на Пловдивския университет.
Именно престоя му в Пловдив допринася за раждането на нови идеи в творчеството му. В „тютюневия град“ той се запознава с много работници, търговци и експерти, чиито истории допринасят за автентичността на творбата. Неговият баща също е тютюнев експерт. Издаден през 1951г. „Тютюн“ попада под огъня на литературните критици, но бързо печели сърцата на читателите, като се превръща в един от най-вълнуващите, интригуващи, харесвани и четени романи. Преведен е на множество езици като английски, италиански, френски, унгарски, руски, украински. Представя пъстра палитра от събития, мотиви и герои. Като основен топос се откроява фабриката „Никотиана“, превърнала се в нарицателно за власт, амбиция, успех и провал.
Какво всъщност са творчеството и литературата? Те са художественото изображение на действителността. Благодарение на тях човек бива експлициран със своите достойнства и слабости. Романът е вдъхновен от основните смислови акценти в живота, на всеки един от нас. Те са – амбицията за успех, която често се оказва болезнена и води до разочарование, неутолимата жажда за власт и влияние, борбата между света на материалното и духовното, между тленното и нетленното и най- вече между разума и сърцето. По- голямата част от героите в романа, са белязани от знака на деформацията и неустойчивите морални и човешки ценности. Лишени от сетивата, чрез които биха могли да познаят един достоен живот, те са обречени да бъдат нещастни. Дистанцирайки се максимално от родовия свят, Борис бленува за нов живот, живот, който му осигурява власт, пари, име и социален статус, чрез които ще се впише във висшето общество на душевно бедни и безгранично меркантилни хора.
Последователен в действията си, гъвкав, достатъчно хитър и безкомпромисен, стъпка по стъпка, успява да превърне тази своя химера в реалност, от която по-късно ще намери унизително своя край. Жаждата за свобода, материална задоволеност и охолен живот са напълно закономерни за бедния Борис Морев, син на учителя по латински, на когото всички си позволяват да се подиграват не единствено заради външността му, а и поради странния характер, закостенели, дори консервативни възгледи. Именно чувството на принизеност и дори безпомощност в някои ситуации акумулират у Борис амбиция да избяга от този сват. Да загърби всичко и всички, които му напомнят за „съществуването“ му, за подигравките, бедността и унижението.
С подобни амбиция и идея живее и Ирина. Вълнуващо красива, целеустремена и сдържана в емоциите си, тя прилича на Борис. Изневерява на мечтата си свързана с медицината, подвластна на парите и лукса тя се превръща в цинична невротичка, отегчена от живота и удоволствията, неспособна да намери алтернатива в новото време. Илюзорната представа и на двамата, че парите, имотите и състоянието могат не просто да компенсират, а напълно да заместят духовните потребности и любовта, е разбита на мънички парченца собствено щастие. Героите не осъзнават колко трудно е да вървиш по тъмните улици на живота без светлината на споделеността, щастието и истинската обич.
Те извършват предателство спрямо любовта и себе си, и се отдалечават не само един от друг, а и от чувството толкова много и истински да обикнеш някого, сякаш винаги е бил тук, с теб, сякаш винаги е бил в живота ти. Запознавайки се с г-н Спиридонов, младият Морев, напълно загърбва личния си живот и Ирина. Въпрос на време и търпение е да превземе цялото му богатство, благодарение на Мария, която е най-уязвима и нещастна, потънала в богатство. „Никотиана“ се нуждае от болезнено амбициозни и бездушни хора. Тя ги моделира, превръщайки ги в бездушни същества. На пръв поглед, хванал, дори сграбчил лостовете на властта, наблюдавайки Борис, всеки може да каже, че това е един намерил призванието си хармонично съществуващ човек. Това, далеч не е така. Нито той, нито Костов, фон Гайер и татко Пиер могат да бъдат асоциирани с щастието. А какво е щастието и къде се крие то? То е субективно, но, постижимо, крие се в малките на пръв поглед неща. Топлата прегръдка на любимия, сълзите от радост, мисълта че си обичан, ценен, обичащ, че има специален за теб човек, с когото заедно гледате към хоризонта и времето прекарано с него никога не е достатъчно!
Тези неща са несъизмерими по значение и съдържание в сравнение с парите, имотите и скъпите коли, защото са непреходни. Достигнали моралните низини, главните герои са обречени да живеят в нерадост, сивота и безметежност на фона на лукса, който започват да възприемат за даденост, неспособен да задоволи хищническия глад за нови постижения, власт и пари. Студеното безразличие и натрапчивата суетност на Борис правят нещастна не само Мария, на която той дължи изстрелването си в социалната йерархия, а и Ирина, която също се заразява от пороците на мъжа, който за нея е обект на романтично възхищение и наивна сладост.
Празни, опустошени души, сиви очи и нагли лица властват в социалната пирамида, карайки трудолюбивите да агонизират. След стачката на работниците, Ирина и Борис губят и това, в името на което са захвърлили любовта си. Осъзнатата действителност е болезнена и тежка и за двамата. Тя служи за тъжен, драматичен, но закономерен финал. Финал, който показва че концепцията за успех и щастие е погрешна. Като алтернатива е представена смъртта, която притежава способността да избави героите от мъчителната агония на разочарованието.
Нравственият избор води до пукнатините на неизбежната деформация, която е резултат от погрешната парадигма на главните герои. Създава се впечатлението, че сам по себе си животът е несправедлив. Факт, който би могъл да бъде защитен или отхвърлен. Липсата на потребност от любов и последователното й изтласкване в периферията на техните интереси, обрича Борис и Ирина. Не всичко има материален еквивалент. Дълбоката душевност и чувството за уют нямат цена. Те се създават не от пари, а от души! Души, които биха могли да бъдат безсмъртни, отдали се една на друга във вечността. Сякаш наказани от съдбата, те остават без наследници, своеобразно продължение и плод на любовта. За кого ще остане наследството, за което са се борили? Постигнатото потъва в небитието, изгубило стойността си особено след политическите промени в страната. Оставил след себе си равнодушие и емоционална пустота, Борис се нуждае от същото, от каквото има нужда и човекът в калъф от едноименото произведение на А.П.Чехов. Погребението му е лишено от каквото и да е човешко присъствие, което е индикация за безсмисленото му съществуване, вписано единствено в света на преходното и тленното. Измитото от дъжда име на героя е проекция на собствените му дела, на това че той не заслужава да бъде запомнен и уважаван.
В „Тютюн“ Ирина и Борис отхвърлят безсмъртието, защотото може да бъде постигнато единствено чрез любовта, топлината, нежността и споделеността. Категории, които са чужди и далечни на тяхната природа, нрав и разбиране. Техните погрешни решения илюстрират колко несъвършени сме. Въпреки това, показват защо е важно и необходимо да съхраним любовта и вътрешния си свят на фона на трудната, груба и често цинична действителност.
Автор: Атанас Боев
