„Музиката е вампир…“; „Танца- борба на тялото с незримата мъгла“. 125 години от рождението на Федерико Гарсиа Лорка

Facebook
Instagram
Linked In
Fb messenger
Follow by Email

РАЗБИТИ ЗВЪНЯТ НА УТРОТО ЧИСТИТЕ ЧАШИ…

Един от най- големите поети на Испания и света от бурния, но плодоносен за поезията  ХХ век – Федерико Гарсиа Лорка е роден под неспокойния знак на Близнаците, на 5 юни 1898 г в градчето Фуенте Вакерос, близо до Гренада. Следва право о илитература, още като студент ръководи любителския театър “Ла Барака”. Дебютира като белетрист, но неговата стихия са поезията и театъра. Най- известните му стихосбирки са “Книга на песните”, “Песни”, “Канте  хондо”, “Плач за Санчес Мехияс” и “Цигански романсеро”. А от пиесите – “Кървава сватба”, “Йерма”, “Домът на Бернарда Алба” и “Любовта на Дон Перлимплин”. През 1933- 1934 пиесите му се играят в Буенос Айрес и Монтевидео. Въпреки че никога не е принадлежал към някаква политическа групировка, монархо- фашистите го арестуват и на 19 август 1936 го разстрелват край селцето Виснар.

“Когато умра, оставете балкона отворен”- пише той в едно свое прочуто стихотворение. Балконът остана отворен и светът заобича Лорка. През  1938-1942 едно от най- големите издателства в испаноезичния свят “Лосада” в Буенос Айрес издаде в шест тома неговите събрани съчинения, откъдето те тръгнаха по света.

87 години след гибелта на Федерико Гарсиа Лорка, две великолепни есета за музиката и танца.

МУЗИКАТА Е ВАМПИР…; 17 август 1917; Мадрид;  

Музиката е нещо наистина страстно и тревожно. Думите изразяват човешкото, а музиката – незнайното и непонятното. Стихийно изкуство е музиката. За нея може да се каже, че е изворът на мисълта… За да говориш за музиката, трябва да си духовно подготвен, най- главното: да знаеш нейните велики тайни. Нито една дума не би могла да изрази самоубийствената  страст на Бетовеновата “Апасионата”, нежността на ноктюрните на Шопен, мелодиите на Верди и Росини…

За да проникнеш в музиката, трябва да имаш силно въображение, да преодолееш трудностите на нейната техника, да стигнеш до фантазията и страстта у нея.

Без съмнение, Глинка не е съзнавал, че за първи път е използвал един необичаен ред на тоновете. И Рамо не се е замислял над увеличената секста, открита от него. А схоластиците и блюстителите на реда не престават да се възмущават от паралелните квинти, които ни удивляват в музиката на Клод Дебюси…

И затова предписанията в музиката са просто ненужни, особено при такива стихийни натури като Рихард Щраус. Така е във всяко изкуство, а също и в поезията. Ето дойде Рубен Дарио, Великолепния, и на пътя му се изпречиха ловки сонетисти, набедени академици, разни писачи на оди в духа на Кинтана и Ерсиля. Но неговият напор разруши каноните, създадени за школските учебници.

Разбира се, основата е необходима и изучаването на правилата е нещо неизбежно, но когато някой ги надрасне или разруши, трябва да го уважаваме.

Великите духове не се съобразяват с правилата – в изкуството те са задължителни само за определени хора. Когато се появят неудържими или епически  или бесни – те следват сърцето си, пристъпват правилата и така се появява Вагнер, обожаван и хулен, Равел, свръхчувствителен и нетукашен, постигнал тайната на звученето на още непознати  инструменти, Дебюси,  с неговата дълбока и причудлива музика…

В началото канонът е необходим, но когато драматичните глъбини на живота измъчат музиканта, той започва да говори с друг, непознат и чужд за педантите глас…

Човешките страсти са хиляди, неизброими и всяка от тях има безброй оттенъци. Хората са също хиляди и всеки  си има свой свят. Логиката е неумолима. Можеш ли да заточиш една душа в друга, чужда?…

Колкото и странно да е решавал дисонансите Дебюси некой не би могъл да оспори неговите непривични секунди и да докаже тяхната абсурдност. Можеш да кажеш “харесва ми”, “не ми харесва”          , но не бива да твърдиш “Това е хубаво, а онова – лошо!” Разликата между хубавото и лошото е в гледната точка. И накрая, никой не притежава божествения дар да чете в душите…

Сещам се за хиените, които на глутници са нападали Бетовен…Няма нищо по- безплодно и празно от усилията на онези, които вечно следят и коригират другите.

Досадните каталози с акорди са принудили толкова таланти да изоставят музиката.

Когато замисълът е велик, той съвсем не се вмества в каноните. Мисълта – когато е истинска – е независима, необичайна. Не бива да забравяме, че музиката – изкуството, което тъй пълно изразява страданието – може лесно да се пародира.

Всяко произведение, изразяващо автентично душевно състояние, заслужава нашето внимание…Крехкият Люли е писал тъй съвършени, тъй пленителни менуети в съгласие с хармонията на своето време / наистина, има ли нещо по. изискано, по- правилно от менуета?/, а ето Рихард Щраус създаде своя великолепен “Дон Кихот”/ много спорят сега за него!/ с една доста хаотична оркестрация…

Недостъпността на музиката пречи на мнозина да преживеят откровения, които не може да им даде нито едно от останалите  изкуства. Познавам хора, които избягват да слушат музика, защото тя ги изморява душевно и телесно. Такова изкуство просто не се помества в рамки. За нощта правила няма, както и за деня. Но тези, които успеят да открият в музиката своя трагичен глас, са малцина.

Да, музиката е вампир, който бавно изсмуква мозъка и сърцето…

Доказателството? Всеки истиннски музикант.

 

ЗА ИЗКУСТВОТО НА ТАНЦА -ЕДНА БОРБА  НА  ТЯЛОТО  С  НЕЗРИМАТА  МЪГЛА; Мадрид, 1930;

На сеньора Антония Мерсе

Изкуството на танца е борба на тялото с незримата мъгла, в която то потъва и трябва мигновено, непрестанно да осветява своите контури, да поддържа линията на равновесие,необходима за музикалното превъплъщение. Борба – жестока и безкрайна като всяко изкуство. Но ако поетът воюва с табуните на своите мисли, танцьорът трябва да се бори с пространството, което го поглъща, винаги готово да размие неговата пластика, неговите ритми.

На ударите на сърцето нва танцьора трябва да е съзвучно всичко, от крайчеца на нозете до клепачите. Да има шесто чувство, което да  му дава усещането за геометрията на тореадора, да се пази от  рогата на бика. Да, и  танцьорът, и торерото ги грозят две сходни опасности: единия смъртта, а другия . мракът…

Да населиш мъртвата , сива  пустота с ясни, трепетни рисунки, които да се запомнят – това е изикът на танца. В целия свят никой не може да насити въздуха с толкова красота  от плът и кръв както сеньора Антония Мерсе. Защото вроденият инстинкт за танца при нея е просветлен от ритмическата й мъдрост, от познанието за собственото й тяло – качества, които притежаваха единствено великите майстори на испанския танц: Хоселито, Лахархито и преди всичко Белмонте, способни с много малко щрихи да изградят един завършен силует.

Тази суха, гъвкава и нервна испанка, тази жена без тегло, отдавна победила собственото си тяло, лишила се от дребните радости на живота, но в замяна на това, получила висшата награда на чистия танц . двойното зрение. Искам да кажа, че в танца очите й не са с нея, а пред нея – следят и най- незабележимите движения, за да ги овладеят до едно пневиждано и нечувано съвършенство!

Както в андалузкото кантехондо музикалният смисъл се  е усложнил под влияние на източното пеене – смътно и монолитно – така и испанският танц е почерпил сила от древните ритуали на Изтока. Но най- хубавото у него, е че той предполага присъствието на личности, на истински творци. Индийските танцьорки, колкото й да са добри, танцуват винаги по строги, вечни канони. Докато испанските танцьори  или кантаори / певци/, или торери, не възкресяват, а раждат. Създават единственото,неповторимото, което се появява и си отива с тях, и никога и от никого няма да бъде повторено.

Затова тук бих искал да подчертая личния принос на сеньора Антония Мерсе, майстор и творец. Ритъмът на всеки танц на тази велика артистка е ритъм и глас на моята земя. Испания никога не се повтаря. Тази жена е наследничка на танцьорките “хадитани” от древния Рим, които  танцували на императорските пирове. Напомня за блестящите героини на Лопе де Вега, събиращи около себе си огромни възторжени тълпи. Сега тя танцува в Ню Йорк със същата недостижима самобитност.

С огромна нежност говоря тези прости, искрени слова. По вечния закон на Времето / да бъде благословен този праведен закон!/ – този танц ще се разтвори в Небето! И там ще затрептят отново непотворимите гласове на Силверио, на Пакира, Хуан Брева и на ред безименни велики певци на Астурия, Гренада и Арагона. Но твоите дяволски ритми, сеньора Антония, твоите вечни  и винаги нови ритми ще се завръщат тук, към живата сърцевина, където очертанията на вятъра, огъня и камъка се ражда нашата вечна Испания…

Автор, превод и подбор: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

                         

                         

                                      

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Свързани публикации

Започнете да пишете термина, по който желаете да направите търсене, и натиснете Enter. Натиснете ESC за отказ.

Нагоре
error: Копи не е възможно!!!