Като своя скандален предшественик Андре Жид, изиграл неговата роля между двете световни войни, Жан Пол Сартр / 1905 – 1980/ бе философът на следвоенна Франция и Европа. Разбира се, неговото влияние бе далече по- голямо от това на Жид. В центъра на търсенията му бяха проблемите на съществуването /екзистенцията/, произтичащо главно от промените в света след появата на марксизма и руската революция – тази “двойна митология”.
Революцията, според него, бе “конкретният вирус”, заразил масите, “слепи и бинтовани от имагинерното”, а марксизмът – “метод- фетиш за заклинание на утопиите”. Но преди да достигне до този извод, той ще измине доста дълъг път. Проблемът е дали писателят може да бъде “съвест на епохата” и да не бъде забравен, както днес почти никой не си спомня за вездесъщия някога Андре Жид. Но други “съвести” като Волтер, Анатол Франс или Зола, сигурно няма да бъдат забравени. В интервю за специален, посветен нему , брой на списание “Облик”, авторът на “Битие и Нищо” се питаше “Какъв съм аз?” “Философ или литератор? Мисля, че това, което донесох с първите си опуси, бе реалността, която включва и двете – литературата и философията. Всичко, което написах е и едното, и другото. И това може да се каже и за белетристиката, и за драматургията, и за критическите, и за философските ми опити. Всъщност, моите литературни съчинения винаги са имали определен философски привкус…”
За свои учители и предшественици във философията Сартр обявява: Сократ, Свети Августин, Паскал, Киркегор, Хусерл, Ясперс, Бердяев, Ницше и преди всичко Хайдегер. Но за разлика от немския екзистенциалист той придаде на своята философия някои други акценти, като се съсредоточи върху понятия като “свобода”, “отговорност”, “изобор”, “действие”, “вмешателство”, които и преди него имаха място в екзистенциалистичната система, но в твърде абстрактен, неразгърнат вид. А и философията му бе определено атеистична, за разлика от тази на немските мислители.
В своя основен труд “Битието и Нищото”/1943/ Сартр се опитва да докаже преди всичко една от основните си тези – за случайността, безсмислеността на битието, което според него “няма нито повод, нито причина, нито необходимост”./ Защо всеки от нас се намира сега тук, а не в Нибитието или Нищото- това никому не е известно, казва Сартр, като перифразира своя любим философ Паскал за непостижимостта на съществуването: “Никой не е питал човека за това. Като че ли са го хвърлили тук: Кой? – Никой? И защо? Така, просто за нищо”./ Сартр говори и за “безпомощността на разума”.
Подобно на предшествениците си, Шопенхауер, Киркегор, Ницше и Бергсон, той убеден, че “разумът не може да бъде ключ към познанието, че разумът не е в състояние да се ориентира в това кое е правлино и кое не е.”…
”Между нас, хората, няма истина. Двойнственост и противоречиня ни заобикалят и ние се крием от самите себе си”, твърди Сартр. В трактата се говори за несигурността на човешкото съшесвунание и за неизбежността на смъртта. Според него съществуванието е “битие за смъртта”!
И едното и другото е еднакво абсурдно – “абсурдно е това, че сме се родили, абсурдно е и това, че ще умрем”. “Битието е трапчива, гъста, ферментираща каша”, “Битието само по себе си е нещо прекалено ослепително, тръпчиво – то вечно заплашва да ни хване в капан…” “Единствената истина е моето лично съществуване, Битието е извън мен”.
През целия трактат “Битието и Нищото” като червена нишка преминава мисълта за самотата и изоставеността на човека. Идея, която откриваме и у Албер Камю, другият голям представител на екзистенциализма. Неговото философско есе “Митът за Сизиф”/1942/ и двете му пиеси “Калигула”/1944/ и “Недоразумението”/1944/- играни с успех и у нас! – са построени върху пълния отказ да се възприеме света, в който “тържествува случая” и където човек може да направи избор само между “ глупавото щастие на камъните” и “мъртвешкото ложе”.
Но войната, фашистката окупация на Франция и Париж и оскърбеното национално чувство довеждат Жан Пол Сартр, Камю и много други френски интелектуалци в лагера на Съпротивата. Този избор не може да се отрази на философията на френския екзистенциализъм като рязко го отдели от немските му предшественици.
Плод на тези нови идеи е малкият труд “Екзистенциализмът – това е хуманизъм” от 1946 година, вече след войната. Тази книга е доста противоречива, но в нея не можем да не видим съвершено новото за автора отношение към действието и към човешката активност, важността на индивидуалното решение и индивидуалния акт, върху които сега се съсредоточава френският мислител, вече преминал през школата на Съпротивата.
Сартр доказва тук, че от тезата за изоставеност и захвърленост на човека от трактата “Битието и Нищото”, следва изводът, че човекът трябва да се уповава единствено на себе си, че той е изцяло отговорен за своята съдба и че може да моделира сабе си. Според Сартр хората не се раждат герои или страхливци, те сами правят себе си такива. “За страхливците винаги има възможност повече да не бъдат страхливци, а за героите – да престанат да бъдат герои”, пише той. Но и в този свой труд философът продължава да разглежда света като хаос, лишен от сякакви закономерности.Тойю е убеден, че човекът в нищо не може да вярва и нищо не може да предвижда.
”Аз нищо не знам, повтаря той старото изречение на гностиците, аз не мога да разчитам на нищо”.
И тъкмо в това се крие най- важното противоречие на неговата система. Ако човекът няма на какво да разчита, тогава към какво действие трябва да го приканва и най- действената философия? Към какво може да ни доведе прословутия “решаващ избор”? След като нещата са лишени от закономерност, целенасоченост, логика? И за да потвърди това противоречие Сартр ни връща към една от своите основни и песимистични тези: ”да се действа без да има надежда за успех”…
През 1960 г. Сартр публикува предизвикалият доста шум труд “Критика на диалектическия разум”, в който, при опита си да преодолее пропастта между “одухотворения човек” и “материалния свят”, се лута между марксизма от ленински тип и анархистичния волунтаризъм.
Като човек Жан Пол Сартр беше скромен и не акцентираше върху философията си – тя намери блестящ израз в драматургията му, на която държеше като че ли повече. Не искаше да усложнява нещата. Предпочиташе да бъде по- малко известен и признат, при все че това негово желание не се изпълни. Цитиран и отричан, обожаван и хулен, той просто не можеше да остане незабелязан. Имаше и твърде много приятели, ученици, последователи – за съжаление някои от тях /Албер Камю, Мерло Понти, Клод Лефор, Реймон Арон, Бернар Анри Леви/ се отдръпнаха от него. Но въпреки това влиянието му бе огромно. Някой дори писа, че:
“Сартр – това е цяла лява партия, четвъртата във Франция”. А Андиберти го нарече “интелектуалният страж на Европа”.
